Швейцарското правило и осъвременяването на пенсиите

Д-р Васил Владимиров

Вече у никого не буди съмнение фактът, че размерът на пенсиите в нашата страна е нисък. Това обстоятелство се признава от всички специалисти и политици, независимо от това какви икономически и социалнополитически възгледи изповядват. Огромна част от българските пенсионери са поставени на ръба на физическото оцеляване. Не са един и два случаите, когато някои от тях доброволно си отиват от този свят , не можейки (и не искайки) да се примирят с унизителното положение, в което по същество са принудени да вегетират.

Ниският размер на пенсиите стана особено очевиден след периода на високата инфлация през 1996-1997 г. и последвалото преизчисляване на пенсиите, в т. ч. и във връзка със законодателните промени, настъпили с приемането на Кодекса за задължително обществено осигуряване (КЗОО), влязъл в сила от 1 януари 2000 г. Проф. Нено Павлов, характеризирайки реформата в пенсионната система, отбелязва, че в края на 90-те години на миналия век критично се снижава коефициентът на заместване на всички видове пенсии, влошава се покупателната способност на средната, минималната, максималната и социалната пенсия, формира се необоснована диференциация в размера на пенсиите и като краен резултат се влошава качеството на живот на бенефициентите.[1]

Новата осигурителна парадигма, бидейки до голяма степен израз на либералната концепция в сферата на пенсионното дело, откри възможността за изграждане на качествено различна тристълбова пенсионноосигурителна система, която по правило предпоставя създаването на условия за формиране на по-високи по размер пенсии. Същевременно следва да се отбележи, че извършените законодателни промени бяха и са насочени към бъдещите поколения пенсионери, най-вече към тези, които са родени след 31 декември 1959 г. Но посочените два „маньовъра” удариха твърде болезнено онези поколения лица, които вече бяха напуснали полето на труда, бяха се пенсионирали или предстоеше да се пенсионират в следващите 14-15 години, т. е. онези, които са родени преди „сакралната” дата 01.01.1960 г.[2] В контекста на казаното може да се постави въпросът изпълни ли целите си пенсионната реформа от гледна точка на сегашните поколения пенсионери и дали институтът на осъвременяването на пенсиите, намерил място в КЗОО (понастоящем Кодекс за социално осигуряване (КСО), оправдава техните очаквания?

Отговорът на тези въпроси предполага да се даде макар и кратка характеристика на това „обществено животно” - пенсионера, да се посочи ролята и мястото му през различните етапи на неговия живот.

В битността си на активен трудоспособен човек бъдещият пенсионер участва чрез труда си в създаването и увеличаването на националното богатство на страната, в изграждането на инфраструктурата й, на нейните дълготрайни материални и нематериални активи, в създаването на всичко онова, което формира базата, върху която могат да надграждат, да надстройват бъдещите поколения. Най-общо казано, създаденото от този бъдещ пенсионер представлява неговия минал труд - овеществен, материализиран, който  ще служи за по-нататъшното развитие на страната през следващите 20-30-40, че и повече години.

Все през същия етап от своя жизнен цикъл бъдещият пенсионер участва чрез отчисления от работната си заплата в издръжката на лицата, вече пенсионирали се, на болните и инвалидите. Това е израз на социална солидарност както между поколенията, така и в рамките на едно поколение. Тази солидарност формира онази невидима връзка между хората, която прави човешкото общество именно такова и която наред с други го отличава от животинското царство (макар че дори и там в определени случаи се наблюдават елементи на солидарност). В противен случай човешкото общество би се подчинявало на закона на джунглата.

На трето място, отново чрез отчисления от своята работна заплата бъдещият пенсионер участва в отглеждането, възпитанието и обучението на бъдещите трудоспособни граждани. Така се осигурява необходимата приемственост между лицата от различните възрастови групи. Това също е израз на социална солидарност между различните поколения.

Но ето, идва моментът, когато нашият „герой” напуска полето на труда и се пенсионира. Той е участвал със своя труд в градежа на бъдещето, не е разходвал, а е отделял определена част от своите доходи, за да бъде трансформирана тя в издръжка на старшите поколения и отглеждането и подготовката на младшите, с което е дал своята лепта за последователното постъпателно развитие на обществото. От тази гледна точка неговата пенсия може да се разглежда като отложено потребление, като отсрочено заплащане на труда, което следва да се квалифицира наравно с работната заплата.[3] Всичко това дава основание да се мисли, че пенсионерите, участвайки активно през трудоспособния етап на своя живот, продължаващ 30-40 години, в процеса на социално-икономическото развитие на обществото (като тук се отнася и издръжката на старшите и подрастващите поколения), имат право на адекватен дял от брутния вътрешен продукт, респективно от частта му за потребление и степента на неговото нарастване през последните 18-19 години от своя жизнен цикъл, колкото представлява понастоящем средната продължителност на периода на получаване на една лична пенсия.[4]

Но как тези най-общи разсъждения намират реализация на практика? Ще отбележим, че тук пропускаме цял етап от пенсионния процес; няма да разглеждаме в подробности алгоритъма на определяне на първоначалния размер на пенсията, а също и влиянието на отделните показатели върху нейното равнище и регулирането на пропорциите в разпределението на частта за потребление на брутния вътрешен продукт. В рамките на използваната в КСО формула (или т. нар. швейцарско правило) се спираме на осъвременяването на пенсиите, тъй като то заедно с първоначалното определяне на размера им играе основна роля върху последващото качество на живота на пенсионерите.

Но какво представлява осъвременяването на пенсиите?

Размерът на пенсията се определя в момента на пенсиониране и предопределя в голяма степен мястото на пенсионера занапред в социалната йерархия на обществото, обуславя параметрите на неговото бъдещо социално поведение през следващите години. Но обществото продължава да се развива, младшите поколения, в чието физическо, духовно и професионално съграждане той е дал своя принос, навлизат в полето на труда, а жизненият цикъл на старшите поколения постепенно приключва. В рамките на това развитие се изменят условията на живот на цялото население, в т. ч. и на пенсионерите, постепенно (при определени условия скокообразно), но неотклонно, нарастват цените на стоките и услугите, които потребяват тези лица, нарастват и работните заплати - както за да се посрещне адекватно този ценови ръст, така и в резултат на икономическия растеж. В крайна сметка покупателната способност на парите постепенно намалява. Поради това така определените първоначални размери на пенсиите изостават, ерозират в рамките на това общо (но не еднакво по скорост) движение напред, и то така, че дори само след 4-5 години те вече имат малко общо като съотношение с работните заплати, получавани за същата работа, която преди са извършвали самите пенсионери. Тези пенсии вече не могат да изпълняват предназначението си да осигуряват качество на живот, адекватно на изменилите се социално икономически условия.

в-к "Застраховател прес" бр.9-2009г.

* със съкращения. Целият текст четете в рубриката "Осигуряване"

всички новини