Дългоочакваното тълкувателно решение е вече факт

            В две публикации в бр. 2 и бр. 8 на в. „Застраховател прес“ от тази година адв. Ася Аксентиева, консултант на вестника, и адв. Ботьо Пейчевски коментираха очакваното произнасяне на Общото събрание на съдиите от Търговската колегия на Върховния касационен съд по въпроса дали пострадало в пътнотранспортно произшествие лице, което е осъдило своя увредител (деликвент), може впоследствие да иска от застрахователя по „Гражданска отговорност” на този увредител плащането на присъденото обезщетение. В крайна сметка дългоочакваното тълкувателно решение е вече факт  от 06.06.2012 г. То отговори на два въпроса. Първият - При уважен иск срещу деликвента по чл. 45 от ЗЗД допустим ли е пряк иск по чл. 407, ал. 1 от ТЗ (отм.) от увредения срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“? Върховният касационен съд се произнесе, като прие, че при уважен иск срещу деликвента по чл. 45 е допустим пряк иск на увреденото лице срещу застрахователя.

            Вторият въпрос - Има ли решаващо значение плащането на сумата, присъдено на основание чл. 45 от ЗЗД за допустимостта или евентуалната основателност на прекия иск срещу застрахователя? На този въпрос ВКС постанови: Плащането на сумата, присъдена на увреденото лице на основание чл. 45 от ЗЗД, няма значение за допустимостта на прекия иск, но е от евентуално значение за неговата основателност.

            По тези въпроси съдебната практика беше противоречива особено в последните години, поради което с определение по т.д. 149/2010 по т.д. 925/2009 г. състав на II Търговско отделение поиска Общото събрание на Търговската колегия на ВКС да се произнесе с Тълкувателно решение. Практиката показа, че съдбата на такова дело се решаваше различно. Едни искове се разглеждаха и обикновено уважаваха, а други се прекратяваха като недопустими.

            Поставянето на решение беше изключително важно както за водачите, причинили увреждания, така и за работодателите им, смята адв. Ася Аксентиева. Още по-значимо е за увредените лица, които не са получили обезщетение, допълва тя. На практика редица дела бяха спрени до постановяването му.

            Според адв. Ася Аксентиева с Тълкувателното решение се посочва като свързан с решените въпроси и този за процесуалната възможност конкуриращите се искове срещу застраховател и деликвент да бъдат съединени в условията на кумулативност, в отстъпление на постановките в т. 11 на ППВС №7/1977 г. Този въпрос не е обсъден от Общото събрание на Търговската колегия на ВКС, тъй като не е изрично поставен, но е налице подсказка, че ако бъде поставен за разглеждане, е възможно ново тълкувателно решение, което да промени съдебната практика в полза на застрахованите лица, смята адв. Аксентиева. 

            В публикацията си в  бр. 2 (427) на в. „Застраховател прес“, озаглавена „В очакване на тълкувателно решение“, адв. Аксентиева припомни, че проблемът е можело да бъде решен  още през 2007 г. „ През 2007 г. в Народното събрание беше внесен законопроект,  в резултат на който се направиха редица промени в Кодекса за застраховането (Проект на Закон за изменение и допълнение на Кодекса за застраховането (№ 702-01-30 от 20.07.2007 г., 40-ото НС), публ. ДВ.,бр. 97/2007 г. В този проект обаче имаше едно предложение, което не беше прието, и това е предложението за промени в Наказателно-процесуалния кодекс и в Гражданския процесуален кодекс, които имаха за цел да се забрани допускането на граждански иск в наказателния процес, когато отговорността на дееца за вредите, причинени от престъплението, е застрахована със задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите.

    От правнотехническа точка предложението не беше приемливо и затова бе отхвърлено, но то отчиташе проблем, който тогава не беше решен, превърна се в още по-сериозен и създаде реална опасност от нарушаване на интересите както на потребителите на застраховки, така и на увредените от тях трети лица“, обясни в публикацията си адв. Аксентиева.

            Тя припомни тогава, че в мотивите на законопроекта е било записано, че в рамките на образуван наказателен процес, в който е допуснат граждански иск за обезщетение срещу лицето, причинило вреди с престъплението, привличането на застрахователя като граждански ответник не е допустимо съгласно Наказателно-процесуалния кодекс и това е така. От друга страна, Кодексът за застраховането изрично предвижда застрахователят по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите да бъде привлечен в процеса, в който се установява размерът на вредата, причинена от застрахованото лице, за да може да бъде обвързан със силата на присъдено нещо.

            По думите й при съществуващото положение е невъзможно застрахователят да бъде обвързан от размера на обезщетението, определено в наказателния процес, а в същото време виновният водач е изцяло обвързан от размера на обезщетението, определено с присъдата.

            В практиката застрахователят по приет от него административен ред определя обезщетение обикновено в по-нисък размер, а застрахованият самостоятелно остава задължен за разликата между обезщетението, определено от застрахователя  и това  в наказателния процес, а също и за лихвите и разноските, дори когато обезщетението е в рамките на лимита по застраховката.

            Какво остава за застрахования, който в повечето случаи изобщо не може да се удовлетвори от осъдения причинител на увреждането?  Да заведе нов граждански иск по реда на ГПК за цялото обезщетение, ако застрахователят е отказал плащане, или за разликата между обезщетението, което застрахователят е платил и присъденото по гражданския иск в наказателния процес. Така беше допреди 2-3 години, когато се появиха първите съдебни решения, с които съдилищата приеха, че  при уважен иск срещу прекия причинител на увреждането иск срещу застрахователя е недопустим, уточни още в публикацията си тя.   

            Позицията, която защити пък адв. Ботьо Пейчевски в публикацията си в бр. 8 (433) на в. „Застраховател прес“, озаглавена „ВКС се занимава излишно с въпрос, уреден законодателно“, е, че практиката на съдилищата е противоречива само поради обстоятелството, че не се познава материалното право. Според него, ако застрахователите желаят занапред статуквото да се промени, те следва да не искат от ВКС да „уеднакви практиката“, а да инициират законодателни промени, изразяващи се в отмяната или промяната на текстове в действащи нормативни актове.

            Един от тези текстове е чл. 223 от КЗ: Чл. 223. (1) С договора за застраховка „Гражданска отговорност” застрахователят се задължава да покрие в границите на определената в договора застрахователна сума отговорността на застрахования за причинените от него на трети лица имуществени и неимуществени вреди. (Тук се визира непозволеното увреждане, бел. - адв. Ботьо Пейчевски.) С договора за застраховка „Гражданска отговорност” застрахователят може да се задължи да покрие в границите на определената в договора застрахователна сума отговорността на застрахования за неизпълнение на негово договорно задължение. (Тук пък договорната отговорност, бел. - адв. Ботьо Пейчевски.)

            Кой по-точно от съда може да определи тази „отговорност“? Отговорността е „главницата“ на определеното обезщетение, смята адв. Пейчевски. Той счита, че неразбирането се дължи на отвлечените понятия „отговаря“ и „покрива“. Много по-ясно щеше да бъде, ако бе казано просто „плаща“, обясни в публикацията си той.

            По думите му издадената от Комисията по финансов надзор Наредба 24 посочва какви доказателства пострадалото лице трябва да представи на застрахователя на гражданската отговорност на виновен водач. В разпоредбата на чл. 17 се казва, че трябва да се представи: „... завереният препис на влязла в сила присъда с мотиви”, а по-нататък – „... изпълнителните листове в оригинал”. Очевидно, че става дума за изпълнителни листове срещу трето лице, а не срещу самия застраховател – юридическо лице, което не може да бъде осъдено „с влязла в сила присъда” и т.к. тогава никой нямаше да разчита на благоволението на застрахователя  длъжник да плати в една, при някои от компаниите, доста унизителна извънсъдебна процедура, а чрез съдебен изпълнител щеше да получи светкавично присъденото, отбеляза още в публикацията си адв. Пейчевски.

            Според него по аргумент на противното: Нормата на чл. 229 от Кодекса за застраховането казва: „Застрахованият има право да получи застрахователното обезщетение, ако е удовлетворил увреденото лице”. Законодателят е предвидил, че дори поради незнание или друга причина пострадалият да се е удовлетворил пряко от делинквента, то последният може да иска възстановяване от този, с когото е сключил застраховка за тази цел. Независимо кого е избрал кредиторът, краен платец е винаги застрахователят (респ. Гаранционният фонд).

            Това е справедливо. Затова застраховката „Гражданска отговорност” на автомобилистите е задължителна за всички собственици на автомобили и е най-масово сключваният писмен договор у нас, пък и във всички цивилизовани страни. Смисълът на договора е някой да плаща вместо нас - водачите на автомобили, допуснали грешка на пътя. Защото ние сме си платили предварително за това и защото така се защитава и общественият интерес. И ако горецитираните от мен текстове бъдат отменени или изменени към рестрикция, то това би било сериозно отстъпление от демократичните принципи в застраховането и в гражданското и търговското право въобще и нарушение на гражданските и човешките права на милиони, смята адв. Пейчевски.

  Гергана Иванова       

всички новини