Проектът Solvency II – eфективна система за оценка на риска и надзор върху управлението на капитала

Пламен Хинков, изпълнителен директор на ЗК „Орел живот” АД, член на Комитета по инвестиции и финансов риск към Groupe Consultatif

“Успешните корпоративни мениджъри използват управлението на риска едновременно като щит и меч.” /John S. Hunkin, CEO, Canadian Imperial Bank of Commerce

Застрахователният бизнес в Европа е изправен пред ново предизвикателство – проект за европейска директива, регламентираща новия тристълбов стандарт за оценка на платежоспособността на застрахователното предприятие – Solvency II. Новата регулация ще доведе до промяна във всички аспекти на организиране на дейността, включително основните и съпътстващите бизнес процеси, както и до завишаване на изискванията към информационните технологии на всички нива. В същото време чрез новите регулаторни механизми, които рядко получават топъл прием от бизнеса, Solvency II ще направи застрахователните компании значително по-стабилни и конкурентоспособни.

Модели за оценка на платежоспособността – съществуващи практики

Преди да се спрем по-внимателно върху същността на проекта за европейска директива Solvency II, накратко ще разгледаме понятието „платежоспособност” през призмата на застрахователната дейност. Една от възможните интерпретации на този термин включва в себе заключението, че дадена компания е неплатежоспособна, когато не може да изплати предявените ликдвидни претенции. Тази дефиниция е базирана на ретроспективния подход, т. е. констатиране на състоянието „неплатежоспособност” тогава, когато е вече факт. Този подход не е в интерес на участниците на пазара (застрахователни компании, полицодържатели и регулаторни органи), тъй като неплатежоспособността се проявява в момент, когато възможностите за въздействие са крайно ограничени. В интерес на всички участници на пазара е да се разработят динамични методи и механизми за оценка на необходимата платежоспособност в съответствие с характеристиките на бизнеса. Когато предварително е определена необходимата платежоспособност, чрез съпоставката с наличните активи се изработва т. нар. „механизъм за предупреждение”, който позволява да се предприемат действия за избягване на фактическата неплатежоспособност.

Собственият капитал на застрахователното дружество е онзи буфер, който следва да поеме неочакваните загуби, породени от неблагоприятното развитие на различните рискове, пред които е изправена компанията. В случая, говорейки за риска в бизнеса, следва да се имат предвид не само чисто застрахователните рискове, а и всички възможни рискове, които съпътстват застрахователния бизнес подобно на всеки друг бизнес. Задължителна е връзката между нивото на риска и размера на собствения капитал, като увеличаването на риска, свързан с дейността, следва да бъде съпроводен с адекватен размер на собствения капитал. В същото време свръхкапитализацията е нежелана, тъй като тя води до намаляване на възвращаемостта на капитала /RoE/ поради неефективно управление на собствените средства. Мениджърите следва да намерят добрия баланс между риска и печалбата, като, от една страна, идентифицират и оценят рисковете, пред които компанията е изправена, а, от друга страна, като непрекъснато следят ефективността и вземат стратегически решения. В процеса на търсене на баланс възниква естественият въпрос: какъв размер на капитала е достатъчен, за да обезпечи компанията при неблагоприятно развитие на рисковете?

Абсолютната платежоспособност е нереалистична и с оглед на определяне на реалната капиталова адекватност следва да се изчисли една стойност на необходимия капитал, която да гарантира с определена степен на сигурност, че компанията ще може да посрещне всички свои бъдещи задължения. Например може да се приеме, че определена застрахователна компания има достатъчно собствен капитал, в случай че с 99% сигурност може да се твърди, че тя ще покрие всички възникнали задължения през следващата година. Във връзка с тази формулировка възниква въпросът: как да бъдат оценени всички задължения, които биха възникнали в бъдещ период, и съответно възможността на компанията да ги покрие?

В момента съществуват различни модели за оценка на платежоспобността, класифицирани в следните групи: статични модели, базирани на данни от финансовите отчети, и динамични модели, изградени на базата на паричните потоци.

Статичните модели могат да бъдат разделени на опростени (Solvency I, Австралия,1973 г.), и рисково базирани (S&P Model, 2002 GDV Model, NAIC Model).

(Solvency I – Директива 2002/13/ЕC и 2002/83/EC Европейския парламент – б. а.)

S&P Model е модел за оценка на капитала на застрахователни групи в Европа, разработен от S&P, 2002 GDV Model, възприет от застрахователния надзор в Германия; NAIC Model е модел за оценка на капитала, базиран на риска (RBC), прилаган от NAIC (USA).

Статични модели

При тях е възприет подходът за оценка на платежоспособността на базата на определени правила. Капиталовите изисквания се определят чрез изчислителни процедури на статична база, т. е. счетоводни величини към определена фиксирана дата. Тези процедури са унифицирани за всички компании и по никакъв начин не се променят от гледна точка на спецификата на всяко едно дружество.

При опростените модели се използват сравнително ограничен брой фактори, извлечени от счетоводните отчети към определена дата. Рисково базираните статични модели са най-често срещаните в момента. При тях се използват определени коефициенти към специфични позиции от счетоводния отчет. Тези коефициенти се определят така, че да отчетат всички съществени рискове с определено ниво на достоверност. Този подход е най-ярко реализиран в 2002 GDV Model, използван за оценка на платежоспособността за целите на надзорния орган в Германия. Доколкото статичните модели използват еднозначно дефинирани фактори за оценка на платежоспособността и постоянни процедури за извършване на тази оценка, използваният подход може да бъде класифициран като базиран на правила (ruled-based).

Динамични модели

Изчисляването на необходимата платежоспособност, базирано на парични потоци, дава по-точна оценка в сравнение със статичните модели. Използваните изчислителни процедури за определяне на капиталовите изисквания се прилагат върху очакваните парични потоци. Те могат да бъдат модели, базирани на тестове, и модели, базирани на принципи. При първия тип модели се използва подход за оценка на риска на базата на правила, а за оценка на активите – принципно ориентиран подход. На базата на този модел са изградени SST – Swiss Solvency Test във връзка с оценка на риска, свързан с активите, и FSA model – оценка на платежоспособността по отношение на животозастраховането във Великобритания. При тези модели методологията за оценка на платежоспособността е изградена на базата на оценка на влиянието на различни тестове (сценарии) върху нетната стойност на активите на компанията, изчислена на базата на дисконтираните парични потоци. В голямата си част тези тестове (сценарии) са ясно дефинирани и затова те могат да бъдат отнесени към процедурно ориентирания подход. Например при SST от компаниите се изисква да изчислят влиянието на определен спад в стойността на имуществото върху нетните активи на компанията. Застрахователните компании следва да оценят как този спад ще се отрази както на пазарната стойност на активите, така и на реалистичните задължения. Подходът за постигане на реалистична оценка на задълженията е дефиниран в общи принципи. Поради тази причина моделът се определя като принципно ориентиран само по отношение на оценка на активите и задълженията.

Динамичните модели за оценка на платежоспособността, базирани изцяло на принципи (principles-based), регламентират общите принципи, по които трябва да бъде изградена системата за оценка на платежоспособността за всяка една компания. При тези модели не съществуват фиксирани правила - както при оценка на риска, така и при оценка на активите и задълженията, а принципи, които трябва да бъдат спазвани при изграждането на индивидуалните модели за всяка една компания за оценка на платежоспособността й. Вътрешният модел (iInternal model) следва да описва възможно най-точно специфичните особености на всяко едно дружество. Например UK FSA (Служба за финансов надзор в Обединеното кралство) изисква от застрахователните компании да използват вътрешни модели, разработени в съответствие с принципите, заложени в UK-FSA Policy Statement 04/16.

В допълнение следва да се отбележи, че в момента много малко от надзорните режими правят разлика между минимални капиталови изисквания (MCR) и целеви капитал или капиталови изисквания от гледна точка на платежоспособността (SCR). В Европа тези две понятия от гледна точка на надзорните режими са уредени в регулациите на Обединеното кралство, Швейцария и Холандия. Накрая трябва да подчертаем, че регулаторните режими в Швейцария, Обединеното кралство и Холандия насърчават компаниите да развиват възможностите на своите вътрешни модели за оценка на рисковия капитал, като прилагат тези модели за оценка на платежоспособността.

Solvency I - статичен метод за оценка на платежоспособност

Solvency I представлява методология за оценка на платежоспособността на застрахователното дружество, приета с Директиви 2002/13/ЕC и 2002/83/EC на Европейския парламент. При Solvency I се използват определен брой фактори, на базата на които чрез стандартни математически изчисления се определя необходимата платежоспособност на компанията. Факторите, които служат за оценка на платежоспособността при животозастраховането, са: математическите резерви по застраховки, при които застрахователят носи инвестиционен риск; математическите резерви по застраховки, при които застрахователят не носи инвестиционен риск; рисковият капитал (сума под риск); премиите, получени за допълнителни рискове; предявените искове във връзка с допълнителните рискове. За общото застраховане факторите са: получените премии и средногодишният размер на претенциите.

Върху стойността на тези величини към определена дата се прилагат съответните фиксирани коефициенти, които са еднакви за всички видове застраховки, като приемат различна стойност в определени случаи в зависимост от обема на бизнеса.

И в двата случая получената стойност на необходима платежоспособност се коригира с коефициент, отразяващ цедираната част от риска към презастраховател, като стойността на този коефициент е ограничена до 0.85 спрямо математическите резерви и 0.50 спрямо останалите величини.

При този подход активите от баланса по-никакъв начин не се отразяват върху оценката на платежоспособността с изключение на нематериалните активи, с които се намалява собственият капитал за целите на платежоспособността.

Анализирайки факторите, които служат за оценка на платежоспособността при този подход, става ясно, че не се отчита структурата на активите на компанията: ако една компания инвестира изцяло в първокласни ценни книжа, а друга - в рискови корпоративни акции или в недвижими имоти, то оценката на платежоспособността ще бъде една и съща – не се поощряват инициативите за по-добро управление на риска; в много малка степен се отразява обемът на бизнеса на компанията – например необходимата платежоспособност се определя пропорционално на математическия резерв при животозастраховането, независимо дали става въпрос за 1 млн. лева или за 100 млн. лева; не се отчитат и всички рискове, на които е изложен бизнесът на компанията.

Очевидно подходът, заложен в Solvency I, се нуждае от корекция с оглед по-точната оценка на капиталовата адекватност на компаниите. Силната конкуренция на застрахователния пазар прави съвременния бизнес изключително динамичен. Строгите нормативни изисквания към дейността на компаниите ограничават поеманите от тях рискове, но в същото време намаляват маневреността им и техните печалби. Стратегическа цел на мениджмънта на всяка компания е да търси начин за увеличаване на възможностите за инвестиции, без това да води до нарастване на поеманите рискове. Именно заложеният в Solvency I принцип на еднаквата оценка на активите, без оглед на конкретните индивидуални особености на всяка една инвестиция, лишава застрахователните компании, които разполагат с методики за идентификация, оценка и управление на риска, от възможността да отчитат пред надзорните институции действително съществуващи рискове и да поддържат икономически оправдан размер на собствения капитал. Именно този основен недостатък на Solvency I, наред с възможността да се обхванат всички рискове, които този стандарт не отчита, доведе до идеята за създаване на нова европейска директива, регламентираща принципите на качествено нов метод за оценка на платежоспособността.

Solvency II – от статичен към динамичен модел за оценка на капиталовата адекватност на застрахователните предприятия

Solvency II покрива много по-широк спектър в сравнение със Solvency I, започвайки от идеята, залегнала в новите изисквания за платежоспособност, които отчитат всички актуални достижения в областта на управлението на риска и управлението на инвестициите, и достигайки до съвременните подходи за моделиране от финансовата и актюерската математика.

Основните цели, които Solvency II си поставя, са оценка на цялостната платежоспособност; изграждане на тристълбов модел, подобно на Basel II, адаптиран към застрахователния бизнес; използване на чувствителен към риска подход, който поощрява по-доброто управление на риска; увеличиване на хармонизацията в качествените и количествените методи, използвани за целите на надзора; търсене на по-продуктивен и ефективен надзор над застрахователните групи и финансовите конгломерати.