Екологичното застраховане има не само компенсираща, но и превантивна, контролна, социална и инвестиционна функция

То ще осигури не само защита на екологичните интереси на населението, но и ще позволи да се формира така наречената ресурсно-спестяваща стратегия за рационално природоползване

 

В предишния брой на вестника поставихме темата за предприетите мерки от компетентните органи у нас по отношение на законодателството, свързано с отговорността за предотвратяване и отстраняване на екологични щети. То ще се основава на принципите “замърсителят плаща” и устойчиво развитие.

Сега ви предлагаме нова статия, посветена на същия проблем.

Опазването на околната среда, поддържането на екологичното равновесие и осигуряването на благоприятни предпоставки за устойчиво развитие е първостепенна задача на цялото човечество. Един от ефективните икономически лостове в тази насока е екологичното застраховане, чийто основи в някои европейски държави вече са положени. Наложително е и у нас да се направи необходимото от заинтересованите органи и институции за проучване на чуждестранния опит, за да се предприемат действия за неговото въвеждане в родната застрахователна практика – разработка и приемане на нормативни документи (законови и подзаконови актове, тарифи, методически указания и др.) Навлизайки и в тази област, българското застраховане ще даде своя принос за опазването на околната среда, ставайки гарант за нейното устойчиво развитие и за екологичната безопасност на населението.

Многовековното съществуване на човешкия род преминава през етапи на възход и падение, на разцвет и разруха на цивилизациите, на единство и противопоставяне с компонентите на средата, която обитава, т.е. с неговата околна природна среда. Човечеството непрекъснато променя компонентите на околната среда, ползвайки нейните ресурси. Интензивността, с която се развиват тези взаимоотношения между човека и околната среда, добива все по-големи мащаби, за да дойде времето, когато “homo sapiens” осъзнава, че е настъпил моментът, в който той трябва да се замисли за своята екологична безопасност. Пред него е антипримерът на предците, които, експлоатирайки неразумно плодородните поля на Северна Африка, са довели до появата на пустинята Сахара. Човечеството днес е свидетел на не една трагедия – Чернобил, мъртви реки, замърсен Световен океан, топящи се ледници, озонови дупки, обезлесени планини, интензивно променящ се климат, унищожаване на животински и растителни видове и т.н.

Заплахите за безопасността на световното население се превърнаха в често експлоатирана тема след публикациите на така наречения Римски клуб през 70-те години на миналия век. Моделите на Форестър и Медоуз сигнализираха за наближаващото с бързи темпове изтощаване на полезните изкопаеми и другите природни ресурси, за бъдеща рецесия на производството, за превръщането на големи територии в бунища на цивилизацията на ХХІ век, за заплаха от бъдеща тотална екологична катастрофа. Човечеството осъзна тази заплаха и насочи своите усилия към хармонизиране на своите взаимоотношения с компонентите на околната среда. Ново начало на доктрината „екология” постави организираната от ООН през 1992 г. в Рио де Жанейро международна конференция (над 150 държави участнички), на която се прие тактиката за преход към „устойчиво развитие”, чието основно мото е: „Да оставим на нашите деца не по-малко от това, което ние сме получили от предходните поколения.”

Устойчивото развитие е обективна необходимост за бъдещето на всяка нация, но за да се гарантира то, е нужно още в настоящия момент да се предприемат ефективни действия за неговото постигане. То е императив не само на настоящето, но и на бъдещото развитие на човечеството, който няма алтернатива.

Устойчивото развитие винаги се съпътства от трайно равновесие, съхранявано на всеки етап от функционирането на единната еколого-икономическа система. То не е просто временна балансираност, а понятие, което трябва да гарантира сигурност на населението и на природните компоненти за продължителни периоди в динамичен порядък. Екологичните предпоставки са стимул за устойчивото развитие, защото без тяхното наличие едва ли би могло да се установи трайно устойчиво развитие. Иначе казано, устойчивото развитие на макроикономическата система може да бъде установено само при наличието на трайно установено екологично равновесие.

Устойчивото развитие не е нечие желание или красиво хрумване, а е обективна необходимост, продиктувана от изискването за осигуряване на жизненост и бъдещ просперитет на всяка икономическа система. Ако се зададе въпросът защо е необходимо устойчивото развитие на икономическите системи, то отговорът не би могъл да бъде еднозначен, тъй като поначало устойчивостта е синоним на висока ефективност, силна конкурентоспособност, стабилен икономически растеж, висок жизнен стандарт, оптимални демографски характеристики, много добра социална политика, околна среда без замърсители и т.н. В този смисъл устойчивото развитие е генератор както на икономически, така също на социален и екологически ефект. Ето защо стремежът на човечеството за установяване на трайно устойчиво развитие е обясним и трябва да бъде стимулиран с всички възможни средства, за да може човекът да живее в хармония със самия себе си и с всичко, което го заобикаля – природа, себеподобни, ресурси, трудова и жизнена среда, икономически климат и т.н.

Преходът към икономика, подчинена на стратегията за устойчивото развитие, е неизбежен, той е необходим още в настоящия момент и е основен приоритет в развитието на световната икономика. Екологичните изисквания към производството и потреблението на ресурсите, към стоките и отпадъците, към всички сфери на социалноикономическия живот не са кратковременна кампания или отделни актове на проявено милосърдие към природата, а напротив – те стават неотменима част от живота на човечеството, която ще го съпътства неотлъчно и през ХХІ век. Това означава, че нито една икономическа система няма да може успешно да работи, ако не отделя необходимото внимание на гарантирането на екологична безопасност на населението чрез оптимално съчетаване на неговите интереси с изискванията на природата за поддържане на екологично равновесие.

Функционирането на икономиката, наред с останалите видове рискове, е свързано още с наличието на екологични по своето съдържание и проявление рискове, които формират пряко нейната екологична безопасност. Екологичният риск е количествена характеристика на потенциалната екологична опасност на дадения обект, оценена чрез произведението на вероятността за възникването на авария по щетите, причинени на околната среда от нея, и от нейните непосредствени последствия.

Съществува

постоянен (перманентен) и авариен (еднократен) екологичен риск.

Постоянният риск зависи от прилаганите в производствените процеси технологии, в резултат на които предприятията изхвърлят в околната среда определени количества вещества, замърсяващи компонентите на околната среда – водите, почвите, въздуха. Държавното законодателство регламентира мониторинга, оценката и възмездяването на щетите, които производствените единици нанасят на природата. Подобна система действа и у нас, като предприятията заплащат съответни такси за използваните природни ресурси, а на онези от тях, които не спазват фиксираните в нормативите параметри (пределно допустимите концентрации), се налагат съответни санкции. Друг е въпросът доколко определените от законодателя санкции и такси са реални и достатъчни ли са те за възстановяване на щетите, нанесени на околната среда. Или пък възможно ли е да се оценят щетите върху здравословното състояние на населението, нанесени поради увреждане от производствената дейност на природните компоненти, за да бъдат възмездени по някакъв начин от причинителя?

Аварийният екологичен риск, за разлика от постоянния е свързан с понятието „неопределеност”, което прави особено сложна неговата оценка. Този вид риск може да се прояви при стихийни бедствия, във военновременни условия, природни катаклизми, залпови замърсявания на въздуха и водите и т.н. Оценката на този вид риск може да се извършва по традиционния метод чрез оценка и последваща минимизация на съответните статистически характеристики (математическото очакване, дисперсията, стандартното отклонение, вариационният коефициент, медианата и др.), като се използват емпирични данни от случили се в предходни периоди аналогични рискови събития или като се прилагат съответни експертни оценки. Поради наличието на обективни трудности при количествената оценка на щетите, породени от аварийните екологични рискове, на практика приложение биха намерили качествените (алтернативните) признаци, които обикновено се скалират по ранговата скала: малък риск, умерен риск, забележим риск, висок риск, много висок риск и т.н. Именно поради тези причини методите на експертните оценки на екологичните рискове са не само полезни и приложими, но и безспорно необходими.

Относно гарантирането на екологичната безопасност за населението и за компонентите на околната среда едва ли може да има възражения. Това е безспорно доказана необходимост, за да може човечеството да посрещне и ХХІ век и да пребъде във вечността. Постигането на тази цел е възможно да бъде осъществено чрез различни подходи – технически, политически и др., но най-вече и по чисто икономически път чрез съответни икономически лостове. Един от механизмите за това (може би най-ефективният) според нас е практиката на екологичното застраховане,

която все още не е намерила своето приложение у нас. То ще изпълнява не само компенсираща, но така също превантивна, контролна, социална и инвестиционна функция за осигуряването на екологичната безопасност на населението. С други думи, екологичното застраховане ще осигури не само защита на екологичните интереси на населението, но и ще позволи да се формира така наречената ресурсно-спестяваща стратегия за рационално природоползване.

Този вид застраховане трябва да има за свой обект отговорностите за екологичните щети, нанесени на околната среда и населението, т.е. екологичната безопасност на човечеството. Затова то с право може да се третира като част от системата за екологична безопасност. Свидетели и съвременници сме на ежедневно негативно въздействие на производствените дейности върху природата и здравето на населението, които безспорно на практика трябва да се възмездяват от причинителите. Но в състояние ли са те да сторят това, имат ли необходимите финансови ресурси? Не е ли по-разумно те да застраховат своята дейност срещу евентуални аварийни ситуации, които биха предизвикали сериозни екологични щети? Тогава щетите ще бъдат поети от съответната застрахователна компания, чийто клиент е предприятието, където е възникнала някаква аварийна екологична ситуация. При условията на тотална държавна собственост това едва ли има голямо значение, но днес при наличието на преобладаващо частна собственост, нуждата от този вид застраховане просто е повече от належаща. Покриването на екологичните щети, причинени от частни производствени субекти, трябва да стане от самите тях чрез технологията на екологичното застраховане и в никакъв случай от държавата. Принципът „замърсителят плаща” трябва да важи с пълна сила за всеки икономически субект, представляващ потенциален източник на аварийно увреждане на околната среда.

Целта на застраховането на екологичните рискове е да се покрият загубите от застрахования, свързани с необходимостта от възстановяване на щетите, които са понесли трети лица в резултат от замърсяването на околната среда, появило се като следствие от дейността на застрахования субект. В този смисъл екологическото застраховане по презумпция предполага застраховане на

гражданско-правната отговорност

на собствениците на потенциално опасни обекти във връзка с необходимостта от възмездяване на щетите, породени от технологични аварии или катастрофи и понесени от трети лица. Застрахова се предвиденото от закона задължение на застрахования да покрие щетата, причинена на други юридически или физически лица в резултат от въздействието на вредни вещества върху въздуха, водите, почвите и др. Особеност на екологичното застраховане е това, че то застрахова рискове, чийто произход много често не може точно да се идентифицира, оцени и отрази чрез количествени показатели.

Екологичното застраховане може да бъде както задължително, така и доброволно. На задължително екологично застраховане трябва да подлежат предприятия, чиито производствени процеси от екологична гледна точка представляват потенциална опасност за околната среда и здравето на хората. Разбира се, самите застрахователни тарифи могат да се диференцират в зависимост от степента на екологична опасност на отделните бизнес единици. Доброволното екологично застраховане повишава престижа и гражданския имидж на съответното предприятие, то е мярка за неговата конкурентоспособност и устойчивост на регионалните, националните и международните пазари. Проспериращите и високо ликвидни фирми, които получават сертификат за качеството на произвежданата от тях продукция, биха могли доброволно да сключат и застраховка „екологична отговорност”.

Екологичното застраховане трябва да предвиди отговорност на застрахования най-малко за следните рискове, свързани със замърсяването на околната среда:

-застраховане на отговорността на притежателите на плавателни съдове за евентуални изтичания на нефтопродукти и замърсяване на водите;

-застраховане на отговорността за аварийно замърсяване на въздуха от електроцентрали (ТЕЦ и АЕЦ), причинили щети на околната среда и населението;

-застраховане на отговорността за аварийно замърсяване на въздуха от металургическата, циментовата и химическата промишленост;

-застраховане на отговорността за замърсяване на подземните води, почвите и въздуха;

-застраховане на отговорността за понесени загуби в резултат от миннодобивната промишленост и т.н.

Що се касае до застрахователната сума,

тя би могла да се формира от следните два компонента: а) разходи за предупреждаване за евентуално потенциално аварийно замърсяване на околната среда; б) оценката на въздействията на замърсената околна среда (щетите) върху реципиентите. За застрахования първият компонент е допълнителен, неоправдан разход в случай на липса на договор за екологично застраховане. За обществото и за населението, в полза на които се сключва застрахователният договор, това са част от възстановените потенциални загуби. Вторият компонент са щетите, понесени в резултат от емитираните в околната среда вредни вещества.

За да се формира заинтересованост у застрахованите да създават предпоставки за недопускане на екологични аварии, трябва застрахователните договори да бъдат сключвани при такива условия, които да ги стимулират/принуждават да полагат максимум грижи за това. Не бива да се допуска в договорите по никакъв начин незаинтересованост от страна на икономическите субекти, след като знаят, че не те, а именно застрахователната компания ще покрие допуснатите от тях екологични щети. Екологичното застраховане трябва да бъде гаранция за покриване на екологичните щети, но и да създава условия и да осигурява икономически стимули за предотвратяване на аварийно замърсяване на компонентите на околната среда. Голяма роля за елиминиране на каквито и да било непочтени машинации по отношение на разграничаване на отговорностите и задълженията в договорите за екологично застраховане трябва да изпълняват провежданите от независими специалисти екологични експертизи и екологични одити. Преди сключването на застрахователния договор специалистите трябва много внимателно да проучат цялата екологична документация на съответната бизнес единица, както и технологичния паспорт на предприятието.В заключение може да се отбележи, че застраховането е дейност, която възнаграждава тези, които успеят да сведат до минимум бъдещите рискове. Така и екологичното застраховане в условията на пазарна икономика може и трябва да изпълнява ролята на ефективен инструмент за регулиране и управление на екологичния риск с възможност за значително намаление на щетите, нанесени върху околната среда. Приложението на този директен икономически стимул, какъвто безспорно е екологичното застраховане, може да бъде много полезен инструмент за успешно икономическо регулиране на взаимоотношенията между обществото и природата. Ето защо е необходимо да се предприемат действия в тази насока. Обединявайки своите усилия, специалисти от Министерството на финансите, Министерството на околната среда и водите, Министерството на правосъдието, представители на науката и бизнеса трябва да работят в синхрон за разработване и приемане на Закон за екологичното застраховане, с който да се регламентират всички предпоставки, условия, изисквания и технологични процедури за неговото практическо приложение.

Доц. д-р Тодор Тодоров,
СА „Д. А. Ценов” – Свищов