Швейцарското правило и осъвременяването на пенсиите

Швейцарското правило и осъвременяването на пенсиите

Вече у никого не буди съмнение фактът, че размерът на пенсиите в нашата страна е нисък. Това обстоятелство се признава от всички специалисти и политици, независимо от това какви икономически и социалнополитически възгледи изповядват. Огромна част от българските пенсионери са поставени на ръба на физическото оцеляване. Не са един и два случаите, когато някои от тях доброволно си отиват от този свят , не можейки (и не искайки) да се примирят с унизителното положение, в което по същество са принудени да вегетират.

Ниският размер на пенсиите стана особено очевиден след периода на високата инфлация през 1996-1997 г. и последвалото преизчисляване на пенсиите, в т. ч. и във връзка със законодателните промени, настъпили с приемането на Кодекса за задължително обществено осигуряване (КЗОО), влязъл в сила от 1 януари 2000 г. Проф. Нено Павлов, характеризирайки реформата в пенсионната система, отбелязва, че в края на 90-те години на миналия век критично се снижава коефициентът на заместване на всички видове пенсии, влошава се покупателната способност на средната, минималната, максималната и социалната пенсия, формира се необоснована диференциация в размера на пенсиите и като краен резултат се влошава качеството на живот на бенефициентите.[1]

Новата осигурителна парадигма, бидейки до голяма степен израз на либералната концепция в сферата на пенсионното дело, откри възможността за изграждане на качествено различна тристълбова пенсионноосигурителна система, която по правило предпоставя създаването на условия за формиране на по-високи по размер пенсии. Същевременно следва да се отбележи, че извършените законодателни промени бяха и са насочени към бъдещите поколения пенсионери, най-вече към тези, които са родени след 31 декември 1959 г. Но посочените два „маньовъра” удариха твърде болезнено онези поколения лица, които вече бяха напуснали полето на труда, бяха се пенсионирали или предстоеше да се пенсионират в следващите 14-15 години, т. е. онези, които са родени преди „сакралната” дата 01.01.1960 г.[2] В контекста на казаното може да се постави въпросът изпълни ли целите си пенсионната реформа от гледна точка на сегашните поколения пенсионери и дали институтът на осъвременяването на пенсиите, намерил място в КЗОО (понастоящем Кодекс за социално осигуряване (КСО), оправдава техните очаквания?

Отговорът на тези въпроси предполага да се даде макар и кратка характеристика на това „обществено животно” - пенсионера, да се посочи ролята и мястото му през различните етапи на неговия живот.

В битността си на активен трудоспособен човек бъдещият пенсионер участва чрез труда си в създаването и увеличаването на националното богатство на страната, в изграждането на инфраструктурата й, на нейните дълготрайни материални и нематериални активи, в създаването на всичко онова, което формира базата, върху която могат да надграждат, да надстройват бъдещите поколения. Най-общо казано, създаденото от този бъдещ пенсионер представлява неговия минал труд - овеществен, материализиран, който  ще служи за по-нататъшното развитие на страната през следващите 20-30-40, че и повече години.

Все през същия етап от своя жизнен цикъл бъдещият пенсионер участва чрез отчисления от работната си заплата в издръжката на лицата, вече пенсионирали се, на болните и инвалидите. Това е израз на социална солидарност както между поколенията, така и в рамките на едно поколение. Тази солидарност формира онази невидима връзка между хората, която прави човешкото общество именно такова и която наред с други го отличава от животинското царство (макар че дори и там в определени случаи се наблюдават елементи на солидарност). В противен случай човешкото общество би се подчинявало на закона на джунглата.

На трето място, отново чрез отчисления от своята работна заплата бъдещият пенсионер участва в отглеждането, възпитанието и обучението на бъдещите трудоспособни граждани. Така се осигурява необходимата приемственост между лицата от различните възрастови групи. Това също е израз на социална солидарност между различните поколения.

Но ето, идва моментът, когато нашият „герой” напуска полето на труда и се пенсионира. Той е участвал със своя труд в градежа на бъдещето, не е разходвал, а е отделял определена част от своите доходи, за да бъде трансформирана тя в издръжка на старшите поколения и отглеждането и подготовката на младшите, с което е дал своята лепта за последователното постъпателно развитие на обществото. От тази гледна точка неговата пенсия може да се разглежда като отложено потребление, като отсрочено заплащане на труда, което следва да се квалифицира наравно с работната заплата.[3] Всичко това дава основание да се мисли, че пенсионерите, участвайки активно през трудоспособния етап на своя живот, продължаващ 30-40 години, в процеса на социално-икономическото развитие на обществото (като тук се отнася и издръжката на старшите и подрастващите поколения), имат право на адекватен дял от брутния вътрешен продукт, респективно от частта му за потребление и степента на неговото нарастване през последните 18-19 години от своя жизнен цикъл, колкото представлява понастоящем средната продължителност на периода на получаване на една лична пенсия.[4]

Но как тези най-общи разсъждения намират реализация на практика? Ще отбележим, че тук пропускаме цял етап от пенсионния процес; няма да разглеждаме в подробности алгоритъма на определяне на първоначалния размер на пенсията, а също и влиянието на отделните показатели върху нейното равнище и регулирането на пропорциите в разпределението на частта за потребление на брутния вътрешен продукт. В рамките на използваната в КСО формула (или т. нар. швейцарско правило) се спираме на осъвременяването на пенсиите, тъй като то заедно с първоначалното определяне на размера им играе основна роля върху последващото качество на живота на пенсионерите.

Но какво представлява осъвременяването на пенсиите?

Размерът на пенсията се определя в момента на пенсиониране и предопределя в голяма степен мястото на пенсионера занапред в социалната йерархия на обществото, обуславя параметрите на неговото бъдещо социално поведение през следващите години. Но обществото продължава да се развива, младшите поколения, в чието физическо, духовно и професионално съграждане той е дал своя принос, навлизат в полето на труда, а жизненият цикъл на старшите поколения постепенно приключва. В рамките на това развитие се изменят условията на живот на цялото население, в т. ч. и на пенсионерите, постепенно (при определени условия скокообразно), но неотклонно, нарастват цените на стоките и услугите, които потребяват тези лица, нарастват и работните заплати - както за да се посрещне адекватно този ценови ръст, така и в резултат на икономическия растеж. В крайна сметка покупателната способност на парите постепенно намалява. Поради това така определените първоначални размери на пенсиите изостават, ерозират в рамките на това общо (но не еднакво по скорост) движение напред, и то така, че дори само след 4-5 години те вече имат малко общо като съотношение с работните заплати, получавани за същата работа, която преди са извършвали самите пенсионери. Тези пенсии вече не могат да изпълняват предназначението си да осигуряват качество на живот, адекватно на изменилите се социално икономически условия.

Това деградиране на пенсиите извиква на живот и тяхното осъвременяване. То е обусловено от безусловната необходимост да се поддържа едно приемливо социокултурно ниво на живот на пенсионера в социалната йерархия на обществото. Противното би означавало асоциализиране на пенсионерите, тяхното постепенно, но трайно маргинализиране.

Със съжаление трябва да отбележим, че понятието „осъвременяване на пенсиите” не е дефинирано ясно и еднозначно в КСО. Ако например номиналният размер на пенсията се повиши с 8, 10 или 12 на сто, може ли да се твърди, че и в трите случая е налице осъвременяване на пенсиите? Очевидно е, че не може да се говори за осъвременяване, когато ръстът на пенсията се съпоставя сам със себе си. Тук е необходимо съотнасяне с други категории, с фактори извън пенсионната система, които са свързани с новото обществено битие на лицето в качеството му на пенсионер. В този смисъл определена роля се пада на социалния статус на лицето, на мястото му в социалната йерархия на обществото, което то придобива с новата си роля на бенефициент.

Съществуват разсъждения, според които осъвременяването на пенсиите предполага запазване на реалната им стойност такава, каквато е била при първоначалното им определяне. Както отбелязва доц. Здравко Георгиев, „промени в размерите (на пенсиите – б. а.), когато не се постига възстановяване на реалните стойности, при които са отпуснати старите пенсии, не могат да бъдат определени като осъвременяване... Те представляват само едно коригиране на размерите им”.[5]

Но това може да бъде валидно само тогава, когато нивото на пенсиите осигурява равнище на живот на пенсионерите, адекватно на общественото развитие. Разбира се, трудно е ad hoc да се определи кой размер на пенсиите обезпечава такава адекватност. Това може да бъде предмет на отделно задълбочено изследване. Но е очевидно, че при нисък първоначално определен размер на пенсията каквото и да е възстановяване на реалната й стойност в духа на цитираното по-горе мнение едва ли би трябвало да се разглежда като осъвременяване. Такова “осъвременяване” в конкретните условия на нашата страна означава мизерно съществуване, вегетиране на огромната част от българските пенсионери.

Струва ни се, че понятието „осъвременяване на пенсиите” би следвало да се разглежда в един друг контекст, който предполага по-богато съдържание. По-скоро критерий за осъвременяване би следвало да бъде количеството и качеството на онези блага за потребление, които са необходими и достатъчни за поддържането на определен социален статус на бенефициента при съвременните условия на живот.[6]. И тук се включват не само жизнено необходимите средства за съществуване, вкл. лекарства, стоматологични услуги[7], възстановителни процедури, почивки и екскурзии, но и ползването на дадени културни придобивки, като посещения на кино, театър, купуване на книги, достъп до съвременните достижения на цивилизацията, предназначени за масова употреба, като радио, телевизор, GSM, компютър и т. н. С други думи, нашето разбиране е, че осъвременяването на пенсиите следва да се разбира в по-широк план - не толкова като възстановяване на тяхната реална стойност, колкото като привеждането им в съответствие с изискванията на обществено-икономическото развитие и съвременния стил и начин на живот.

Следователно нарастването на номиналната стойност на пенсиите, каквото и да е то, не може да бъде определяно като осъвременяване, ако не достига тези изисквания.

А може би някой ще каже, че текстът на чл. 100 на КСО под рубриката „Осъвременяване на пенсиите” в достатъчна степен решава поставения проблем? Според последната му редакция „пенсиите, отпуснати до 31 декември на предходната година, се осъвременяват ежегодно от 1 юли с решение на Надзорния съвет на Националния осигурителен институт с процент, равен на сбора от 50 на сто от нарастването на осигурителния доход и 50 на сто от индекса на потребителските цени през предходната календарна година.” [8]

Но тази правна норма не е била с постоянно и непроменящо се съдържание през целия период след приемането на КСО. Нейната формулировка в първоначалната си редакция е доста мъглява и неясна. Според нея пенсиите се осъвременяват ежегодно в зависимост от нарастването на осигурителния доход и индекса на потребителските цени през предходната календарна година, без да се уточняват параметрите на тази зависимост. В следващ период тя придобива конкретно изражение в съотношение 75:25 в полза на индекса на потребителските цени, докато впоследствие се възприема сегашната редакция.

Подобни перипетии преживява и началната дата за извършване на осъвременяването: започва се от 1 юли, минава се през 1 юни, 1 януари, докато отново се установи на първоначално определената дата - 1 юли.

А ако се върнем още по-назад, ще видим, че към 30 април 1992 г. се актуализират (както се вижда, тук се употребява терминът „актуализиране”) личните и наследствените пенсии, като подходът за това е различен в зависимост от вида на пенсията. Най-общо казано, някои от тях се актуализират, като се използва за база социалната пенсия, а при личните пенсии за изслужено време и старост, както и при тези за инвалидност, отпуснати от трудово възнаграждение, за база се прилага средната месечна брутна работна заплата, осъвременена с определен коефициент, който за най-старите пенсии, отпуснати до 1970 г., е равен на 9,69.

Бел. ред. Това е актуализираният с днешна дата доклад на д-р Владимиров, прочетен по време на конференцията, посветена на актуални проблеми на застраховането и осигуряването и проведена във ВУЗФ миналата година.

[1] Вж. Павлов Н., Либерализация на социалното осигуряване (предизвикателства, подходи, решения), Велико Търново, изд. „Абагар”, 2007, с.202.

[2] Впрочем, такава посока на развитие на пенсионната реформа признава Й. Христосков, участвал в нейното разработване, като казва, че тя е насочена не толкова към пенсионерите, колкото към работещите (Вж. Христосков Й., Задължителното обществено осигуряване – промени, същност и съдържание на Кодекса за задължително обществено осигуряване, в българския пенсионен модел, издание на Проект “Пенсионна реформа” към Американската агенция за международно развитие, с. 12).

[3] Вж. Кацаров, проф. Ив., Проблемата за нагаждане на пенсиите към измененията на икономическите условия, Годишник на Висшия финансово-стопански институт, Свищов, том XXV, 1963/1964 г., Държавно издателство – Варна, с.126.

[4] Вж. Статистически справочник, Демография, икономика и социално осигуряване, 1986-2006 г., Национален осигурителен институт, 2007 г, с. 266.

[5] Георгиев, З. и Н. Павлов, Социално осигуряване, АИ „Ценов”, Свищов, 1999, с. 191. Вж. и Георгиев, З. и П. Йорданов, Теория на социалното осигуряване, АИ „Ценов”, Свищов, 2001, с. 291.

[6] И който статус, разбира се, съответства на неговия осигурителен принос. Тук се изхожда от презумпцията, че този принос е адекватен на социалния статус на лицето през периода на неговия трудово активен живот. Разбира се, има и изключения.

[7] Публична тайна е, че поради липса на средства огромна част от пенсионерите са със занемарен стоматологичен статус.

[8] Междувременно, докато материалът се подготвяше за печат, бяха внесени поредните изменения в КСО, в т. ч. и в материята по осъвременяването на пенсиите, макар те да са с ограничен хоризонт на действие само през 2009 г. Съгласно новия §22 и на преходните и заключителните разпоредби от КСО пенсиите, отпуснати с начална дата до 31.03.2009 г., се осъвременяват от 1 юли с процента, определен по т. нар. швейцарско правило, описано в процедурата по чл. 100 от КСО, но намален с 10 пункта. Този текст поради своята специфика се нуждае от по-подробно разяснение.

 Въпросните 10 пункта са не нещо друго, а въведеното в чл. 70, ал. 1 от КСО изменение в тежестта на всяка година осигурителен стаж от 1 на 1,1, за което става дума по-нататък в изложението. С други думи, полагаемото се повишаване на пенсиите съгласно швейцарското правило през 2009 г. се осъществява на два етапа: първи етап – от 1.04. за сметка на 10-процентното повишаване на тежестта на осигурителния стаж (а минималната пенсия за осигурителен стаж и възраст – от 1.01.), втори етап – от 1.07. за сметка на остатъка над десетте пункта. Най-общо казано, параграф 22, гарниран с буквата „и”, по същество суспендира частично чл. 100 (засега само за 2009 г.) от КСО, като оставя в действие техническия механизъм за изчисляване на повишаването на пенсиите, а самото повишение го разпределя на два етапа. В крайна сметка с този “маньовър” се намалява лагът на времето, който по-нататък в изложението се коментира, но същевременно се създава измамната привидност за двукратно повишаване на пенсиите през 2009 г., каквато теза се лансира тук-там в общественото пространство (б. а.).

в-к "Застраховател прес"бр.9-2009г.