Основни характеристики на „голям риск“, „катастрофичен риск“ и „очаквана максимална загуба“

            Проф. д-р ик. н. Христо Драганов има множество разработки по темата, свързана с катастрофичните рискове. Това са „Земетресението като застрахователен риск“ - кн. 1 от 1977 г. в Народостопанския архив на СА „Д. А. Ценов“ - Свищов; „Задълженията на застрахователя при риска земетресение“, вече в сп. „Финанси и кредит“, кн. 2, 1978 г., и разработка на тема „Възможности за усъвършенстване на застраховането на големите имуществени комплекси“ по възлагане от Държавния застрахователен институт. Интервю с проф. Драганов, който е и консултант на в. „Застраховател прес“ публикувахме в бр. 5 на вестника. Екипът на в. „Застраховател прес“ взе решение да публикува в поредица от броеве цитираните публикации. В брой 6 на вестника вече препечатахме статията  „Земетресението като застрахователен риск“, а в брой 8 - „Задълженията на застрахователя при риска земетресение“. В този брой предлагаме на вашето внимание извадка от научната разработка „Възможности за усъвършенстване на застраховането на големите имуществени комплекси“, чийто авторски колектив тогава е в  състав: проф. Христо Драганов, к.ик.н. Б. Илиев (сега проф. д-р Боян Илиев) и И. Драганова.  

                 ;               &nbs p;               

            Понятията „голям риск“ и „катастрофичен риск“

            На големите имуществени комплекси са присъщи големият и катастрофичният риск. От тяхната правилна преценка зависи до голяма степен не само организацията на застраховането и правилното установяване на размера на премията, но и ползата от презастраховане.

            През последните години все по-често в застраховането се налагат понятията катастрофичен риск и голям риск, които предизвикват значителни по размер плащания за застрахователите.

            Понятието „катастрофа“ е многостранно, неограничено и с променливи оттенъци. Застрахователите също използват думата „катастрофа“. При тях обаче тя има по-друго значение. Застрахователното предприятие се създава, за да гарантира непрекъснатостта на производствения процес при настъпването на определени, включени в неговата отговорност, рискове. Следователно в понятието „катастрофа“ трябва да се влага съответно съдържание, произтичащо от целите и задачите на застрахователното предприятие.

            Срещат се приблизително следните формулировки за понятието „катастрофа“. Като катастрофа трябва да се означи „плащането на обезщетения, които при частично или пълно унищожаване на имуществото (на даден обект) могат да надхвърлят сто милиона долара“. В подобна насока е и описанието на вредите от катастрофи като „щетоносни събития, при които са причинени голям брой случаи или са били унищожени значителни материални стойности“. Сполучливите опити за дефиниция произтичат от представата за едно внезапно „ненормално увеличаване на щетите“ или от „значително натрупване по време на единични щети“ (Koch, R., Auswirkungen von Katastrophen und groβ scϋden in historischen sich - Zeitschrift fϋr gesamte Verswissenschaft (zf g VW), H. 2/3, 1969, s. 147-149).

            В тази връзка трябва да се направи разграничаване между „катастрофичен риск“ и „голям риск“. При катастрофичните рискове винаги има натрупване на множество единични щети. При него са засегнати значителен брой обекти или лица, които не образуват отделно стопанска единица.

            Големият риск трябва да се дефинира относително във връзка със съответното технологично и правно равнище, положението на застрахователния пазар, капацитета на застрахователните предприятия и пр. При съблюдаване на тези постоянно изменящи се величини за „голям риск“ ще се смята всеки риск, който значително надвишава нормалния размер на постъпващите в дадена застрахователна съвкупност обекти. По такъв начин в отделните застрахователни съвкупности могат да се създадат различни величини, които да определят размера на големия риск. Като мярка обаче не може да послужи застрахователната сума, която не е идентична с размера на възможната цена. Големият риск представлява една единична щета. Тя се отнася за един единичен риск или едно обединено множество от лица.

            В противоположност на катастрофичния риск истинският голям риск по правило е застраховаем, т.е. обективно ограничим, калкулируем. Неговото покритие причинява затруднения преди всичко от това, че при наличието на максимално възможна щета (МПЛ) пред застрахователите възникват проблеми относно калкулацията на застрахователните вноски и възможния капацитет за самозадържане.

            Катастрофичните и големите рискове не винаги се ограничават върху едно катастрофично  събитие. В този случай се говори за удължен застрахователен случай.  

            Характеристика на „голямата щета“

            Представата за голямата щета се свързва с представата за голям риск. Тъй като причислихме риска при застраховането на държавните имущества към големите и катастрофични рискове, се налага изясняване и на понятието голяма щета.

            Според Гросман (Grossmann M., Groβschäden und Rückversicherung, zf gVW, H. 2/3, s. 225) при дефиниране на понятието голяма щета трябва да се постави въпросът дали изобщо е възможно да се изгради едно научно обосновано понятие за голяма щета, което да почива на обективни критерии и да е приложимо за всички носители на застраховането и презастраховането. Обикновено в литературата се дава отрицателен отговор на този въпрос. „Една точна и недвусмислена дефиниция на понятията „голям риск“ и „голяма щета“ е невъзможна“, отбелязва Гросман. И наистина обозначаването на едно определено щетоносно събитие като „леко“, „нормално“ или като „особено голямо“ представлява всъщност напълно  субективна преценка, която всеки път може да даде само определен застраховател или презастраховател, изхождайки от своето собствено становище и като има предвид размера на своите фондове и резерви.

            Независимо от това е наложително да се определи понятието „голяма щета“, тъй като големите щети могат да възникнат всеки път, когато някой голям обект е засегнат от едно застрахователно събитие, което има за последица не само малки частични щети. Като „голяма щета“ в сферата на застраховането могат да се приемат онези щетоносни събития, които принуждават отделни или няколко застрахователи или презастрахователи да изплатят незабавно срочни или възникващи в течение на по-дълго време застрахователни обезщетения, които в най-голяма степен заангажират или надвишават техните налични ликвидни средства, а като се вземат под внимание всички частични плащания за едно застрахователно събитие, заангажират  почти всички техни свободни средства, заделени във фондовете и резервите.

            При определянето на понятието „голяма щета“ може да се смята една абсолютна сума, над чийто размер възникващите щети могат да се разглеждат като големи щети. В застраховането на някои западни страни „милионите щети“ се смятат за „големи щети“ (Karl H., Das Problem der Grosschäden in der Prämien kulkulation der Versicherer, zf gVW, H. 2/3, 1969, s.187), т. е. в това понятие се обхващат всички щети, които надхвърлят един милион. При едно застрахователно предприятие, което работи по много видове застраховки, се поставя въпросът дали за големи щети се смятат само щетите, настъпили по една отделна застраховка, или ще се приеме и натрупването на щетите, което може да се получи при практикуването на различни видове застраховки. Този момент е съществен за застраховането на държавните имущества, морското застраховане, застраховането на въздушния транспорт, при които застраховки има включени по няколко вида напълно самостоятелно обособени застраховки и при настъпването на застрахователното събитие е възможно застрахователят да плати обезщетения по всяка една от тях.

            За един по-дълъг период абсолютните величини губят своята убедителна сила. Под  влиянието на различни фактори щетите, които за даден момент са считани за „големи щети“, могат да бъдат значително по-ниски от средната щета за дадения вид застраховане. По такъв начин понятието „голяма щета“ би могло да се определи въз основа на изчислените средни щети, т.е. за големи щети могат да се класифицират всички щети, които надвишават двойния размер на средната щета по дадена застраховка. При застраховки и рискови групи с ниски средни щети голямата щета ще бъде сравнително ниска в сравнение със застраховки и рискови групи, при които средната щета е висока. Засега обаче големите щети се измерват по техните абсолютни стойности.

            От направените наблюдения в чужбина се очертава една тенденция към непрекъснато увеличаване на големите щети. При това обстоятелство напълно оправдан е въпросът - трябва ли това положение да се вземе предвид при калкулирането на застрахователните вноски? Понеже големите щети се измерват в абсолютни величини, възниква и връзката им с големината на обектите - „големите щети“ по правило могат да възникнат само при големите обекти. Това означава, че е логично да се търсят причините за растящия брой на големите щети преди  всичко в непрекъснатото увеличаване на застрахователните обекти както в пространствено и количествено, така и в стойностно отношение. До каква степен обаче размерът на застрахования обект трябва да се разглежда като самостоятелен рисков признак, който трябва да се има предвид при застрахователната калкулация? При сегашния начин на калкулиране на нето-премията се изхожда от най-вероятното плащане, което се явява като средна аритметична  на показателите на ощетимостта на застрахователната сума за даден период. Големите и катастрофичните рискове, както се отбеляза, са предпоставка за възникване на големи щети. По този начин максимално възможната загуба е винаги по-голяма от вероятната максимална загуба. Тъкмо в максимално възможната загуба (МПЛ) намира израз техническото развитие, въвеждането на конструктивни и други способи. Максимално възможната щета не може да се индентифицира със застрахователната сума. Застрахованите обекти със средни застрахователни суми и по-висока максимално възможна загуба могат също да се причислят към големите имуществени комплекси.

            Практически е възможно в застраховани предприятия, чиято застрахователна сума е значително по-ниска отколкото на други предприятия, да възникнат загуби, които да надвишават няколко пъти вероятната максимална загуба, взета под внимание при калкулирането на застрахователните вноски. Като примери в това отношение могат да се посочат рафинерии, необезопасени универсални магазини, големи конвейерни предприятия без деления на позиции, застраховки срещу злополука в предприятия, големи застрахователни суми за предприятия, в които една малка щета може да спре цялостното производство, а застрахователят да покрива загубите от престоя, на големи самолети с вероятност за тотална щета; рисковете, съпътстващи застраховките на машини, на строителството, на монтажи, на гаранции, които поради приложението на нови конструкции и фабрикационни способи са необозрими, но причиняват големи загуби; рисковете в транспортното застраховане, включени по „Каско“застраховката и застраховката „Гражданска отговорност“.

            Големите рискове и катастрофичните рискове, независимо че могат да бъдат покрити при включването им в отговорността на даден застраховател, поставят въпроса за неговия капацитет с оглед на максимално възможната щета, т.е. въпроса за тяхното презастраховане.

            Очаквана максимална загуба

            Застрахователната сума не може да бъде мярка за определяне размера на „големия риск“, а е правилно да се изхожда от очакваната максимална загуба.

            В очакваната максимална загуба за дадена застрахователна съвкупност намират израз техническото развитие, въвеждането на нови конструктивни и фабрикационни способи, опасностите от определени начини на строеж и материали и др.

            В застрахователната теория и практика още няма единство при употребата на това понятие. Известни са понятията „максимална вероятна загуба“ (MPL), „максимална възможна загуба“ (MPL), „вероятна максимална загуба“ (PML), „възможна максимална загуба“ (PML) и „очаквана максимална загуба“ (EML).

            Засега се използва само понятието „очаквана максимална загуба“ (EML) (Revu, N. 4432, 1975).

            Чрез употребата на „очакваната максимална загуба“(estimated maximum loss) се избягва използването на инициали, които могат да имат повече от едно значение. В определението на това понятие се включват само материални повреди.

            Факторите, които трябва да се вземат предвид при оценката на EML при отделно взет обект, са:

            а) размерът, височината и формата на площта, потенциално изложена на даден риск (пожар, експлозия);

            б) конструкцията на покривите, стените и пода;

            в) характерът, разпределението и запалимостта на материалите;

            г) прилагането на опасни производствени процеси;

            д) податливостта на материалите от повредата на дима, високата температура и водата;

            е) рискът от експлозия от какъвто и да е източник;

            ж) опасности, възникващи от газове или корозивни материали;

            з) концентрация на стойности на малки площи.

            В същото време има и фактори, които не трябва да се вземат предвид при оценяването на очакваната максимална загуба. Те са хоризонталните отделения на етажите, пожароустойчиви врати, съществуването и инсталирането на съоръжения за откриване, предпазване или потушаване на пожара и др.

            При оценяването на EML, отнасяща се за даден обект, стойността, изложена на опасност от осъществяване на застрахователния случай, ще се определи, като се изхожда от определението, което се влага в понятието „единичен риск“. За „единичен риск“ се счита всяка сграда или комплекс от сгради, които не са отделени:

            а) от други сгради чрез открито пространство (без висока трева, дървен материал или други леснозапалими материали) от 15 метра, няма противопожарни отвори и другите сгради имат вътрешни стени от тухли, камък или бетон и са покрити с керемиди или бетон, метални листове или азбестоциментови плочи;

            б) от други сгради с открито пространство (без леснозапалими материали) от 25 метра, но са налице противопожарни отвори и сградите имат по-лоша конструкция от посочената  в точка а;

            в) от близкостоящо имущество чрез стена от тухли, камък или бетон с дебелина най-малко 21 см, без отвори (Revu, N. 4432, 1975.).

            В отделни  случаи за правилното определяне на очакваната максимална загуба е правилно да се извърши специална оценка на постройката, машините и съоръженията, стоките и в случаите, когато съоръженията имат ниска стойност след спасяването им или са силно податливи на повреди.

            Когато се оценява EML, винаги ще допускаме включването и на други фактори, които са свързани с особеностите на дадена територия или област , в която е разположено имуществото.

            Бележките под линия са вградени в текста, поставени в скоби - бел. ред.