- Изобщо не е случайно това. Той ме насочи навремето в посока към професията застраховател. Перспективата беше да започна работа, след като завърша “Застрахователно дело” в свищовския институт “Д.А.Ценов”. Освен това сигурно е изиграла роля и майка ми, която имаше десет години работа в застраховането - в Чиновническото дружество, и е напуснала през 1947 година след национализацията на застрахователните компании. А нейният чичо Владо Косев е бил зам.-председател на това дружество, един от добрите актюери в България преди 9 септември 1944 година. Тя е съкратена след една-две години работа в ДЗИ. Така че общо на семейството ни се събира стаж в застраховането към 75 години. Като имате предвид, че баща ми е започнал още през 1936 година в Чиновническото дружество. Доколкото знам от него, той е участвал при създаването на ДЗИ и при ликвидацията на старите застрахователни дружества. Аз имам един много интересен албум на застрахователно дружество “Балкан” от стара София, някъде от около 1905 година. Съхранил го е баща ми. Та от него знам доста работи за застраховането през миналото. След национализацията до пенсионирането си той е работил само в ДЗИ. А се пенсионира към 1970 година, но продължи известно време и като пенсионер, докато можеше да работи, разбира се.

- Всеизвестни са взаимоотношенията между родители и деца, не винаги усилията за вербуване на децата от страна на родителите за една или друга професия завършват с успех. Как ви вербува баща ви за тази професия?

- Баща ми беше приятел с бившия председател на “Булстрад” Димитър Попов, да е жив и здрав още дълги години. Тогава той именно беше напънал пред него да ме прати да уча застраховане, за да се върна после на работа именно в “Булстрад”. Учех английски език още в гимназията. Към професията силно ме привлече, бог да го прости, проф. Велислав Гаврийски, беше ни комшия и съученик на майка ми. А с неговите синове отраснахме заедно, единият - Светослав, е зам.-министър на финансите, с него сме приятели още от детски години. Майка ми имаше силно доверие на проф. Гаврийски, те също бяха израснали като деца, и ми казваше, че е човек, от който има какво да науча, и че щом той ми препоръчва тази професия, значи е нещо перспективно.

- Имате ли спомени от отношенията между проф. Гаврийски и Рачо Рачев?

- Ами бяха в една и съща махала, познаваха се много добре. Проф. Гаврийски си седеше повече в Свищов, много малко време ме прекарваше в София, той казваше: “Жена ми е свищовлийка, тя поживя в София, аз съм софиянец и 30 години живея в Свищов. Беше приятел с един наш съсед и като си идваше, се събираха да играят карти, тогава се срещаха и с баща ми. Той обикаляше всички застрахователи и нямаше много време да се задържа в столицата. И в “Булстрад” идваше често, и мен е посещавал. Беше уважаван навсякъде, написал бе тогава учебника си по презастраховане, който за студентите беше голяма мъка. Самата дума “презастраховане” по това време беше много непозната. В “Булстрад” идваше просто да сверява с практиката това, което бе написал в учебника си. Все пак занаятът се мени, развива се, не може да стои на едно място. Има много нови моменти, старите, разбира се, са си в сила. Той казваше: “Едно капиталистическо и едно социалистическо магаре си е все магаре” Така че застраховането си е застраховане, няма различни начини за застраховане на отделните хора и обекти. Друг е въпросът, както казах, че някои моменти се променят, развиват, добавят се нови. От проф. Гаврийски съм научил най-много неща по застраховане и презастраховане. Може би.

- Ами в семейство на застрахователи сте расли. Отрано ли усещахте тази атмосфера?

- От дете. И сега, като ме видят някои от по-старите служители в ДЗИ, ми викат - ти ли беше онова малко дете, което идваше там и тичаше по коридорите да си играеш. Такава беше атмосферата действително. Затова и по-нататък ми стана интересен този занаят, именно като занаят. Вкъщи доста се говореше за ДЗИ. Идваха ни гости, родителите ми ме водеха също на гости, а те бяха техни приятели, все от ДЗИ. Ходех на много места с тях по екскурзии, разходки и нямаше човек от института, който да не ме знаеше. Тогава ми казваха “Тото”, а пръв ме нарече така мой братовчед. Не можеше да каже Светослав, а Тототлав. С това прозвище ме знаят всички мои по-стари, а и по-новите ми колеги.

- Кога почувствахте, че родителите ви говорят за нещо много сериозно, което после ще стане ваша професия?

- А, не съм го усетил още в ученическите години. След като завърших, трябваше да се ориентирам нанякъде, даже като ми каза баща ми, че трябва да ида да кандидатствам чак в Свищов, лошо ми стана. Все пак в София ми бяха и приятели, и компанията, и близките, и не ми се напускаше столицата. Но той ме убеди главно поради перспективите пред мен. Доста време му трябваше да ме убеждава, че като завърша този институт ще ида на хубава, на много интересна работа. Имаше свой колега Пенчо Пишманов, който му беше може би най-добрият приятел, работил в ДЗИ, а по това време в “Булстрад”. Той ме убеждаваше, че трябва да ида да уча в Свищов. Защото след това съм щял да имам много престижна работа. В “Булстрад” беше по-различно от ДЗИ, там се застраховаха самолети, кораби, което силно привличаше.

- Били сте в средата на много интересни хора, в техните компании, те са били с тясна професия, говорели са си изключително за нея, кое ви правеше най-вече впечатление, бивайки с тях?

- Преди да стана застраховател, много-много не ме интересуваха разговорите им за тази професия, но те се въртяха все за застраховането. Защото добрите приятели на баща ми бяха все негови колеги, някои от тях даже още от времето преди 9 септември, с които продължиха да работят и в ДЗИ. В тази професия влязох изцяло вече, като започнах да я практикувам. Тогава именно ми стана ясно защо са си говорели толкова много за работата си.

- Така или иначе, убеден, отивате в Свищов, а усетили ли сте там, че е имало защо да ви убеждават за тази специалност “Застрахователно дело” и за професията застраховател?

- Усетих това главно от лекциите на проф. Гаврийски. И от лекциите на проф. Кацаров. Той беше също много интересен човек, макар да преподаваше сухи науки: застрахователна математика и теория на рисковете. Това е всъщност застрахователното актюерство. Чрез тях се изгражда всеки актюер. Но да повторя, той беше интересен като човек. А проф. Гаврийски бе още по-интересен.

- Най-интересното за проф. Гаврийски?

- Той беше защитил докторат в Германия, служеше си с много примери за застраховки, разказваше интересни случаи, от него имаше какво да се чуе и научи в областта на сухата материя и живата наука. Много примери ни даваше и на лекциите му беше просто интересно човек да седи. Никой не ни караше насила да правим това, той никога не проверяваше кой присъства и кой отсъства. Дори един път се изсмя, като научи, че наш колега записва имената на отсъстващите в негов час. Каза ни, че не държи на това и че на всички ни дава подписи, без да се съобразява с нашето присъствие.

- А с какво беше интересен проф. Кацаров?

- Беше “чешит” човек. Ако взема да ви разправям негови лафове... Най-интересно ми беше, като ни разправяше за работата си. Той е завършил във Виена и като започнал работа в застрахователна компания “Феникс”, една от най-големите в Европа и света, може би му дали един куп хартии да чете. Седя - вика - една седмица, чета и нищо не мога да разбера. И в петъка отидох при шефа и му казвам, господин началник, от това, което сте ми дали да чета, аз нищо не разбирам. А той ми казва - от тебе, Иване, ще стане човек-застраховател, понеже тука има хора, които 20 години седят и още не са дошли да ме попитат за какво, аджеба, стоят и какво са разбрали от работата си.

Разказваше много интересни неща от практиката на старите застрахователи. Беше работил в много компании като актюер, на хонорари предполагам, един от малкото актюери в България е той наред с Коларов.

- Моля ви да кажете няколко думи за студентството, за първото работно място и за първите ви работни дни.

- Студентството бе като всяко студентство. Изкарах си следването съвсем нормално, не бях от пълните отличници, нормално си и завърших, постъпих на работа през 1971 година. В края на юни се дипломирах и от 1 август тръгнах на работа в “Булстрад”, в отдел “Презастраховане”, началник ми беше току-що назначеният Йордан Генчев, а прекият ми началник, главният специалист, беше Симеон Симеонов.

- Предполагам, че това са били двама отлични ваши учители?

- Разбира се. И сега смятам, че те двамата са най-добрите застрахователи в България, без да класирам единия пред другия. И с двамата се разбирахме много добре и дълги години работим заедно.

- Кое ви се отдаде сравнително по-леко, дори бих казал, по-лесно в работата ви през онова начално време?

- Първоначално започнах в презастраховането, където работата е малко по-скучна, в смисъл че интересната работа я върши началникът. Точно договорите, които се предлагат на “Булстрад” от външните застрахователи за участие, е може би най-интересното нещо в презастраховането. А аз работех в сектор “Преки работи” - с българските презастрахователни договори. Тоест презастрахователните договори, които “Булстрад” предлага на международния презастрахователен пазар, където е много тежка отчетността. Или поне навремето беше много тежко, понеже нямаше компютри, всичко се правеше на ръка и беше огромно писане, бяха огромни сметки. Аз идвах от института, не бях чиновник, най-малко пък счетоводител. А работата до голяма степен беше счетоводна. Няма да забравя как Симеон Симеонов работеше по 12 часа и не се изморяваше. С него сме седели докъм осем, осем и половина часа вечер по приключванията с морския презастрахователен договор, което продължаваше около месеца, а може би и повече. И това бе нормално за тези години.

- А нещото, в което се запънахте по време на работата си в този период?

- Трудна ми беше в началото кореспонденцията, много писане падаше, много писма трябваше да се изготвят, а аз дори не знаех да пиша на пишеща машина. Казах, че нямахме компютри, работехме на пишещи машини и преписвах някои писма по 20 пъти. Честно казано, това беше най-големият ми зор. А Йордан Генчев пък е голям перфекционист, едно писмо не е ли написано както трябва и има ли една само грешка, го връщаше за преписване. По отношение на пряката ми работа нямаше какво да ме препъне, още повече че преди това бях на два пъти на стаж в “Булстрад”, един път за три месеца. Началник ми бе Ото Младенов, един много ерудиран човек по презастраховането, после стана главен юрист на “Техноимпекс”. Знаеше доста езици и записваше в едно тефтерче всички презастрахователни договори, помнеше ги наизуст. Аз се възхищавах от него.

- След като са имали мерак синът им да стане застраховател, родителите ви разбираха ли, че наистина навлизате сериозно в професията?

- Сигурно. И предполагам, че са били доволни. Защото имах вкъщи кого да попитам, специално с баща ми много пъти и за много неща сме разговаряли, дискутирали сме. И за много неща ми е помагал, майка ми вече се беше откъснала от тази работа. А той имаше много голям опит. Имах много добър събеседник в негово лице и поле за спорове. Нали младите винаги се перчат, че много знаят, така постъпвах и аз в някои случаи, но той ми показваше и доказваше, че не знам толкова много. Като се правех на много знаещ и велик, той ме вкарваше в пътя.

- Да ни кажете за един поне от уроците на баща ви като голям застраховател? Па макар извлечен и от тези спорове.

- Ами тогава той работеше в автомобилно застраховане, а преди това с имуществените застраховки. През цялото време с баща ми дискутирахме много именно имуществените застраховки. Аз никога не съм работил в автомобилно застраховане, но по-нататък от самото голо любопитство се интересувах много от този вид застраховане. И мога да ви кажа, че сега тогавашните му уроци страшно ми помагат. В момента работя силно в този вид застраховане, може би половината от приходите на агенцията Офис Америка, която ръководя, е от него. Трябва определено да ви кажа, че 50 на сто от това, което знам по отношение на автомобилното застраховане, съм го научил от баща ми. От едно време още бяха дълги спорове по ликвидацията, по застраховките. Останало ми е в главата това, че аз питам, споря, а той непрекъснато ми обяснява всичко. Търпеливо и компетентно.

- А кое е най-важното нещо за застраховането според вас? Имайки предвид опита на баща ви, вашата практика, работата на другите ви колеги.

- Застраховането е едно полезно дело, а институцията организира много хора, които си помагат взаимно да си поемат рисковете. Застрахователната компания прави една съвкупност от застраховани, на които събира парите и когато единият от тях закъса, тя е институцията, която дава парите, за да се възстанови дейност ли, производство ли... Той е сигурен, че неговият бизнес няма да пропадне следствие на постигнала го беда.

Като гледам ситуацията у нас, най-важното за застрахователя и за застраховането е професионализмът. Впрочем много неща са най-важни: коректността например. Тя е пак свързана с професионализма. Един професионалист не може да бъде некоректен. От друга страна, човек трябва да притежава различни качества, да бъде контактен, да може да води диалог с хората и да има култура, за да може да спечели доверието на клиента. Налага се непременно застрахователите да знаят езици, няма начин да придобият знания без владеене на езици. Те са необходими и за общуването. Навремето в ДЗИ не се държеше на това и поради тая причина смятам, че кадрите на “Булстрад” бяха малко по-подготвени в това отношение от тези в ДЗИ. А сега в застраховането навлизат много млади хора, които бързо “хващат” нещата в професията, стига да има кой да им помага.

- Казахте, че застраховането се променя, кое всъщност се променя видимо, изхождайки от вашата практика главно?

- В “Булстрад” кой знае какво не се е променило. Но в застраховането изобщо вече виждам, че навлизат доста нови неща. Навремето в ДЗИ беше много лесно - действаше Закон за задължителното застраховане на имуществата. Отивам в завода, взимам му баланса и по балансовата стойност му казвам - ти на базата на тарифата, която е приета от Министерския съвет, ми дължиш толкова пари, условията са публикувани в Държавен вестник и аз с платежно искане си взимам тези пари. Е, това сега го няма! Ето защо се наложи и ДЗИ да се поразмърда и да стане една малко по-раздвижена организация. Мисля, че ние печелим главно с това, че сме по-раздвижени. Според мен това е главното в промяната - сега в България има застраховане, а преди това то беше нещо като данъчна система, отиваш и му събираш парите.

- Има ли и формации, организации със псевдозастраховане?

- Как да няма? Всички ги знаят. Но за да кажа, че еди-кое си дружество е псевдозастрахователно, трябва да го докажа. А досега никой не го е доказал.

- Смятате ли, че тяхното време ще отмине и за това ще помогне законът за застраховането?

- Може би, макар да не съм убеден. Всичко за два дни няма да тръгне по пътя. Е, законът ще помогне с това, че ще вкара в релси дейността, ще сложи надзор. Но поначало законът е врата в полето, всеки ще си намери начин да влезе в рамката и да отговаря на изискванията на надзора. Ако самите застрахователи не се убедят, че трябва да работят като професионалисти, законът ще е само закон.

- Какво е сега самочувствието ви на застраховател, прегърнахте ли, както се казва, професията, с която се осъществявате и си изкарвате хляба? По изминатия досега от вас лично път и под озарението на баща ви.

- Чувствам, че си тежа на мястото. Спокойно мога да кажа, че заемам една длъжност, която заслужавам, върша една работа като професионалист.

- А бихте ли казали няколко думи за офис “Америка”?

- Защо се казва така? Ами някой реши да го кръсти “Америка”, има и офис “Европа”. Ръководството се двоумеше дали да отвори застрахователен офис в централната сграда, в която е администрацията на “България”. Може би и аз помогнах малко. Неестествено е в една застрахователна компания, в която влизаш, да ти кажат: тук не правим застраховки, а еди къде си. Не помня точно, но в края на 1993 година се обособихме като офис на “Стамболийски”, в сградата на Първа частна банка. Те бяха всъщност два офиса и част от колегите направиха офис “Европа”, г-жа Добрева стана негова шефка. Тя се занимаваше с каргото, пак като шефка, а аз оглавявах авиацията, бизнес, който съм практикувал дълги години. Така аз станах генерален директор на офис “Америка”. Ние сме финансов институт и би следвало да говоря с реални цифри. Първоначално приходите ни бяха някъде милион и половина, след това два - два и половина и завършихме годината с около 129 милиона. Става дума за 1994 година. За 1995-а, до началото на октомври, приходите ни бяха 175 милиона, а този месец до момента имаме към 15 милиона. Значи от началото на годината до днешна дата приходите ни са около 190 милиона лева. Като имате предвид, че сме всичко осем души служители и аз като директор. Приходите ни са от всички видове застрахователни дейности без застраховка на кораби и самолети. Да добавя, че двамата с мой колега движим и авиационния бизнес и само за миналата година приходите ни бяха около 30 милиона лева.

- Нека сега маркираме пътя ви в живота и застраховането до днес.

- Роден съм в София през 1946 година, завърших през 1964 година 23-та гимназия в столицата, две години бях в казармата, през 1967 година влязох във ВФСИ “Д.А.Ценов” - Свищов, завърших го през 1971 г. със специалност “Застрахователно дело” и от същата година започнах работа в “Булстрад”, с едно прекъсване от две години в Изчислителния център към Министерството на финансите като ръководител на група, която се занимаваше с дейността на “Булстрад”. От 1985 г. до 1987 г. бях в Коми като програмист, от 1988 г. до 1991 г. наново в “Булстрад”, а от края на същата година дойдох в “България”. И така близо 25 години, с две кратки прекъсвания, съм в сферата на застраховането.

- Изглежда, по същия път и ще си продължите?

- Надявам се. И то в ЗПАД “България”. Само здраве да е.

Разговора проведе

Петър Андасаров-