Обединението ще направи банките по-силни

Икономиката в следприватизационния период ще се окаже в не по-леко състояние от тази в периода преди приватизацията. Трансформираният държавен капитал, вече поставен в частни ръце, има спешна нужда от инвестиции, от нова организация на труда и ноу-хау. При това тези три кита, на които ще се изгражда новата икономика, трябва да бъдат налични в съвкупност, защото в противен случай нещата няма да потръгнат. Независимо дали приватизацията е осъществена от местни или чуждестранни фирми, новите собственици ще търсят вътрешно или и вътрешно финансиране. Това е логично, защото все пак предприятията са в България и трябва да се развиват в стопанските условия на нашата страна. А тези стопански условия са съвкупност от финансови, данъчни, осигурителни, кадрови и банкови условия за развитие на частната делова дейност. За това НАТО и Европейският съюз не може да ни помогнат.

Валутният борд постави основата и началото на финансова стабилизация в страната. Всички специалисти обаче знаят, че това е само монетарна, а не цялостна икономическа стабилизация. В момента дори не се усеща особен натиск спрямо неизправните длъжници например. След фалита на 16-те български банки през 1996-1997 г. хиляди техни длъжници се оказаха в привилегированото положение да не връщат кредитите си. Това положение продължава вече повече от 7 години и не се очертава нормативен стремеж за преодоляването му. Финансовата дисциплина предполага създаването на надежден механизъм за санкциониране на нередовните длъжници в защита на кредитора. Законът за информация относно необслужваните кредити не даде очаквания резултат. Той беше изолиран и недооценен в правното пространство и ограничителните му мерки не предизвикаха нужните забрани по-нататък. Един забравен закон. А който не помни миналото, е обречен да го повтори, казва един историк.

Принудителното изпълнение, регламентирано с нормативен акт от 1952 г. – Гражданският процесуален кодекс, защитава предимно длъжниците, защото това се възприемаше за нормално в едно друго общество.

Наред с това огромната междуфирмена задлъжнялост отдавна предизвиква необходимостта от създаването на уравнителна (клирингова) камара, която да осъществява разнообразни компенсационни механизми за уреждане на взаимните задължения между фирмите. Тази идея се обсъждаше в края на 1995 и началото на 1996 г. Кризата в този период я изхвърли на финансовото бунище, но междуфирмената задлъжнялост си остана, а оттам и недоверието между стопанстващите субекти.

Днес този проблем продължава да се изостря.

Нека дам пример, без той да е решаващ. Има фирми, които получават кредити от банки, но впоследствие отказват да осъществяват паричните си обороти през тях, а се насочват към други банки. Впоследствие тези фирми изоставят банката, от която са ползвали кредита, и изцяло се насочват към друга. Банката-кредитор започва да води дълголетни съдебни борби, докато нейните пари, предоставени като кредит, въртят обороти на стотина метра в съседна банка. Тук за прихващане, загуби от комисиони, прехвърляне на вземания и уреждане на дългове извън съда не може да се говори. Банките се бият за клиенти и са враждебно настроени една към друга по отношение на колегиалната и партньорската помощ.

Съществената забава на съдебната реформа се отрази изключително неблагополучно на банковия бизнес. Последното правителство не направи нищо за съдебната реформа, с което стимулира злоупотребата с процесуални права от страна на длъжниците.

В същото време уж модерният Закон за дружествата със специална инвестиционна цел (приет през 2003 г.) забрани инвестирането във вземания, които са обект на правен спор. А всяко вземане може да стане обект на правен спор с просто възражение – за каквото и да е. Според закона не е нужно дори спорът да е предявен пред съд.

Дълго налаганата от постсоциалистическото съзнание коренна разлика между държавните и частните банки вече съвсем не е актуална. И едните, и другите са търговски банки - в повечето случаи универсални, които се занимават с всички банкови операции. Държавни банки практически вече няма – процентният дял на финансовия пазар на “Насърчителна банка” АД не е с определящо значение.

Формата на собственост на акционерния капитал не е решаваща и определяща в показателите на финансова стабилност на банките. Това бе осъзнато преди 5 години, когато със Закона за държавния бюджет за 2000 г. най-после се разреши на частните банки да обслужват бюджетни сметки. След това Министерството на финансите направи така, че банките, обслужващи бюджета, да гарантират операциите си с бюджетни средства със залог на държавни ценни книжа, равностойни на обема на обслужваните сметки. Това обезсмисли обслужването на бюджетните сметки и на практика интересът към тази дейност спадна значително. Сумите от такси и комисиони от преводите, които банките инкасират при обслужването на бюджетните средства, са нищожни и често не покриват разходите по издръжката на офиси и представителства.

Търговският банков капитал се нуждае от ясно и категорично еманципиране от държавата. Докато на местния пазар се появяват големи банки като Ситибанк, Райфайзенбанк, БДП-Париба, ИНГ-банк и др., националният банков капитал продължава да живурка с атавистичните си представи за малък бизнес, готов да обслужва интересите предимно на акционерите си.

Новата икономика след приватизацията всъщност днес се нуждае от свеж национален паричен ресурс, с който да заработи. Такъв ресурс не могат да дадат чуждестранните банки, защото те като правило тук са по-предпазливи, отколкото у дома си, обслужват само големи структурни фирми с ясни парични потоци и се занимават с валутна търговия. От това печелят достатъчно, тъй като разполагат със значителни обеми. Големите чуждестранни банки, които стъпиха у нас, едва ли са дошли с идеята да възродят българската икономика. От тях това не може да се очаква, а и едва ли такъв е смисълът на съществуването им. Следователно българският национален банков капитал следва да се обедини, за да заработи за българската икономика.

Историческото възникване на българския банков капитал като че ли не разкрива възможности за подобна консолидация на банките. Има банки, които създават лоша представа за банкерството. Тези, които някак оцеляват въпреки всичко, вече трябва да изпитват обективна необходимост да се обединят, за да просперират. Банките, чийто бизнес значително надхвърля възможностите на капитала им или пък тези, които не могат да намерят реално място в икономиката и само вегетират, трябва да си помогнат и да заработят заедно. Ако това не може да стане доброволно, защото частните капитали са по правило егоистични и самовлюбени, трябва да стане принудително.

Още сега чувам възраженията, че все пак това си е частна собственост и там не бива да се пипа. По принцип това е точно така, но когато се касае за банки, думите “частна собственост” нямат онова абсолютно значение, което обикновено им се придава. Банките са частна собственост само относително: формално-юридически. Те реално работят с чужди пари, които не са частна собственост на банката. Но такава е философията на банковата дейност - да работиш с чужда собственост, от която да печелиш и ти, и този, който ти я е поверил. Оцелелите частни банки у нас имат достатъчно малък капитал, за да се занимават със значителни икономически мероприятия. В този си вид те не могат да изпълнят предназначението, за което са създадени. Те трябва да се обединяват.

Най-лесният начин да стане това е, ако се увеличи изискването за минимален банков капитал например на 50 милиона лева. Това обаче би било драстично, защото дори в Европа и в САЩ няма толкова високи изисквания за внесен начален капитал. Оттук и изводът, че нашият национален банков капитал не е толкова недостатъчен, колкото зле организиран и самоизолиран. В света на тоталната глобализация нашите банки се затварят в черупките си и живеят на ръба на надзорните регулации, но с твърдоглаво убеждение, че не искат да чуват за “враговете” си в бранша. А “враговете” им имат същите проблеми и ги крият, за да не станат достояние на трети лица и т.н. Обединението, пише го и на фасадата на парламента, ще направи банките ни по-силни, а частните акционери в тях ще си подадат ръце и ще се занимават наистина с едър бизнес, от който, както е известно, се печели по-добре. Само тогава българските банки ще бъдат реална алтернатива на чуждестранните и дори ще събудят респект у тях. Може би.

Владимир Георгиев, адвокат