Кодексът за застраховането – две години след влизането му в сила и една година в европейски условия

Цветанка Крумова, изпълнителен директор на ЗПАД „Армеец

Дискусионни въпроси и предизвикателства

С приемането на Кодекса за застраховането ние можем да се похвалим с едно модерно законодателство в областта на застраховането. С измененията и допълненията, които бяха направени за тези две години, хармонизацията на българското застрахователно законодателство с европейските директиви е постигната в много по-висока степен от някои развити европейски страни.

 

Целта на настоящото изложение е да очертае някои дискусионни въпроси по прилагането на Кодекса за застраховането, главно в частта относно застрахователния договор, както и да предложи решения по някои от въпросите в светлината на развитието на европейското застрахователно право.

 

Част от предложенията се базират на Common Frame of Reference – Проект за Обща референтна рамка на европейското договорно право (Common Frame Of Reference -CFR), който в частта за застрахователния договор е разработен от Проектната група за Преформулиране на европейското застрахователно договорно право (Restatement of European Insurance Contract Law).

Restatement , в свободен превод „преформулиране”, означава "да изразиш нещо отново или по различен начин, по- явно и по-убедително”. Този проект има началото си на научна конференция през 1998 г. и прераства в част от работата по обща европейска референтна рамка. Работата по проекта до настоящия момент е изцяло академична и има следните цели:

-          Да очертае задължителните рамки на застрахователно договорното правоотношение, без с това да става закон, а „живото право” за застрахователния договор, в защита на обществения интерес, интереса на потребителите на застрахователни услуги и трети лица.

-          Да разшири познанията по сравнително право в застрахователно договорната материя;

-          Да установи общата правна рамка за застрахователно договорното право в Европейската общност;

-          Да служи за модел на законодателство за едвропейските и националните законотворци;

-          Да служи на застрахователната индустрия в процеса на създаване на общи условия на застрахователните договори

-          Да е основа за решенията по арбитражни дела.

Проектът CFR представлява един незадължителен инструмент на правото, на който страните могат да подчинят договора си. Задължителният характер на CFR се изразява в следното: по отношение на масовите рискове, ако страните са подчинили договора си на общата референтна рамка, те не могат да изменят или изключват определени разпоредби от прилагане. По отношение на големите рискове определени разпоредби на CFR могат да се дерогират по съгласие на страните.

През 2005 г. проектната група се обединява с "Обединената мрежа за европейско частно право”  (www.copecl.org) и проектът става част от проекта Обща референтна рамка на европейското договорно право, който се разработва от над 150 изтъкнати специалисти в областта на договорното право от различни европейски държави. Предложението за обща референтна рамка е в съответствие с Плана за действие[1] и Съобщението относно „Европейското договорно право и ревизията на правото – пътят напред”[2], приети от Европейската комисия. Предвижда се общата референтна рамка да съдържа обща част – дефиниции, правни концепции и правила на договорното право и две специални части – за продажбата и за застрахователния договор.

През м. декември 2007 г. общата част на Общата референтна рамка на европейския застрахователен договор е внесена в Европейската комисия.

В своята Резолюция от 12 декември 2007 г. относно европейското договорно право Европейският парламент приветства разработения от научните среди проект за Обща референтна рамка, очертава принципната си позиция за бъдещето му като инструмент на европейското право и изразява желанието си по-активно да участва в завършването на проекта. Съветът на Европейския съюз е изразил становището си по проекта в специален доклад, публикуван на 28 май 2008 г.

 

1.Форма на застрахователния договор

Verba volant, scripta manent – думите отлитат, писаното остава!

Застрахователният договор е писмен. Писмената форма е форма за действителност на застрахователния договор. Това правило исторически съществува в българското право още с Търговския закон от 1897 г. Съгласно чл. 481, ал.1 в частта относно застраховката срещу щети „За действителностьта на договора за застрахование се изисква писменъ актъ.” Препратки към този текст има както в следващата част на закона, уреждаща животозастраховането, така и в Закона за морската търговия от 1908 г.

Изискването за писмена форма като форма за действителност на застрахователния договор последователно се възпроизвежда в

ЗЗД (1950), чл.325, ал. 1:  „Договорът за застраховка трябва да бъде сключен в писмена форма.”

ТЗ (1996), чл.381, ал.1 „Договорът за застраховка се сключва писмено като застрахователна полица или друг писмен акт.”

КЗ (2006), чл.184, ал.1 „Застрахователният договор се сключва писмено във формата на застрахователна полица или на друг писмен акт.”

Същевременно изискванията на увеличаващия се международен оборот и развитието на правната теория в застраховането стигат до необходимостта да бъде изоставен формалният характер на договора.

В КТМ (1970 г.) (КТК), чл. 258. „Съществуването и съдържанието на договора за морска застраховка може да се докаже само с писмени доказателства и застрахователна полица, застрахователно свидетелство или временен документ.”

Проблемите, които възникват от формалния характер на договора, произтичат основно от това, че санкцията за неспазване на формата е твърде тежка и тя е нищожност на договора. До тази най-тежка последица може да се стигне при липсата на който и да е от елементите от съдържанието на договора, посочени в закона (например застрахователната премия или подписа на една от страните).

Формалният характер на застрахователния договор се явява и основната пречка пред развитието на директното  и online  застраховане. Препратката към Закона за електронния документ и електронният подпис в ал.6 на чл.184 от КЗ и добавянето на разпоредба относно дистанционните продажби не можаха да насърчат предлагането на технологични решения, без да бъде извършена промяна по отношение на значението на формата на договора.

Без да се спирам на сравнителен анализ на различните законодателства в момента, ярко доказателство за тенденциите в развитието на европейската правна мисъл е предложеният текст в Проекта SFR относно начина на сключване на застрахователния договор.

Съгласно чл.2:301 (Начин на сключване) „Не се изисква застрахователният договор да бъде сключен или доказан писмено, нито да се подчинява на други изисквания по отношение на формата. Договорът може да бъде доказан чрез всякакви средства, включително устни свидетелства.”

Подкрепяйки това решение, естествено възниква въпросът: Как ще запазим правната сигурност и защитата на правата на страните (и по-специално правата на потребителите)? Договорните взаимоотношения между застрахователя и застрахования трябва да бъдат ясни, недвусмислени и доказуеми.

Отговорът на този въпрос се съдържа в детайлната уредба на преддоговорните задължения на застрахователя и съответните преддоговорни задължения на застрахования, както и общите норми на правилата за търговия, като например Директива 93/13/ЕЕС относно несправедливите условия по договори с потребители, която има и специфично приложение по отношение на застрахователните договори, но не е предмет на настоящото изложение.

 

2. Подписът като елемент от съдържанието на застрахователния договор

Исторически подписът на застрахователя (подписвач, underwriter) е представлявал основен елемент на фирмата на застраховката. Лондонският пазар и Lloyd’s пазят и продължават тази традиция независимо от новите технологии, глобални мрежи и т.н.

Затова не е случаен фактът, че още в ТЗ (1897) и всички последващи закони сред елементите на съдържанието на застрахователния договор се говори за подпис.

От правна гледна точка обаче подписът на страната представлява нейното волеизявление, актът, с който тя потвърждава своето съгласие за сключването на договора.

Историческата традиция на подписвачите при условието на писмена форма за действителност на застрахователния договор е довела до смесването и до известна степен объркването на две правни понятия: волеизявление и форма. Липсата на съгласие за сключването на договора на самостоятелно основание води до нищожност. В случая обаче въвеждането на подписа като елемент от формата води до абсурдната ситуация при наличие на волеизявление и съгласие да се прогласи нищожност. Например застрахователната полица е сключена, застрахователната премия е платена, единият екземпляр не е подписан, другият е изгубен или унищожен и не може да се представи като доказателство. Софийският районен съд  прогласява застрахователния договор за нищожен поради липса на форма.

Днес говорим за електронен подпис, но за съжаление отново в контекста на формата на договора.

Вторият въпрос, който се поставя във връзка с подписа на договора, е дали е необходимо като задължителен елемент от съдържанието на договора да има подписите на двете страни или само подписа на застрахователя. При действащия режим на формален договор и при изискванията за пълна идентификация по ал.4 на чл.184 (които на практика не се съблюдават), фигурата на застраховащия поставя много правни проблеми, особено при имуществените застраховки.

Независимо от предходната тема, която поставя фундаменталния проблем за формата на договора, въпросът за подписа в застрахователния договор е решим и в собствения си контекст.

Предложението, което в голяма степен би улеснило технически сключването на застрахователни полици, е в КЗ да се върне текстът на ЗЗД (1950), в което елемент от съдържанието на застрахователния договор е само подписа на надлежния представител на застрахователя.

 

3. Съзнателно неточно обявяване: нечестност, измама или престъпление

Изразът „застрахователна измама” се употребява често в професионалния жаргон в широк смисъл и понякога обхваща един значителен кръг от действия на застраховани лица, извършени умишлено или с небрежност.

Факт е също така, че в обществото има много висока степен на търпимост по отношение на такива действия. Да „излъжеш застрахователя” не се счита за престъпление в представите на хората, това са „малки бели лъжи”. В много страни се провеждат целенасочени разяснителни кампании с подкрепата на държавата, в които се изчисляват и показват икономическите загуби от измами, това, че разходите за недължими обезщетения увреждат като цяло фондовете, предназначени за обезщетения и също така покачват нивата на застрахователните премии.

Използвайки термина „измама”, ние сме ограничени от легалната дефиниция на състава на престъпление по чл. 209 и сл. от НК и приключването на един евентуален наказателен процес с влязла в сила присъда. Специфичният случай на застрахователна измама (в тесен смисъл) е съставът на чл.213 от НК: „Който разруши, повреди или унищожи с измамлива цел свое осигурено имущество, се наказва с лишаване от свобода до три години и с глоба от сто до триста лева.”

Измамите в застраховането в широк смисъл могат да се разглеждат в различните етапи на правоотношенията между застраховател и застрахован: от преддоговорните отношения до решаването на въпроса  относно застрахователното обезщетение. Тема на настоящото изложение са действията на съзнателно, умишлено укриване или невярно представяне на информация при сключване на застрахователния договор и техните гражданскоправни последици. Затова тук ще използвам думата „измама” в широк смисъл на нечестни и измамливи действия, при които съзнателно се въвежда застрахователят в заблуждение, или такива  с престъпна цел (да получи за себе си или за другиго имотна облага).

Измамата в общ гражданскоправен контекст съгласно чл.29 от ЗЗД е основание за унищожаемост на договора и представлява умишлено въвеждане в заблуждение на лицето, страна по договора от насрещната страна или от трето лице. Въвеждането в заблуждение представлява създаване/поддържане на неверни представи или премълчаване на определени обстоятелства от значение за формиране на вътрешната воля на лицето, страна по договора. Ако лицето, въведено в заблуждение, знае действителното правно положение, то не би сключило договора.

Измамата по чл.29 от ЗЗД следва да се разграничава от измамата като състав на престъпление по чл.209-213 от НК. Особеното при измамата като състав на престъпление са:

-специфичната цел, която си поставя субектът на престъплението: да набави за себе си или за другиго имотна облага;

- престъплението е резултатно: необходимо е да е настъпил вредоносният резултат, а именно – причиняване на имотна вреда на въведеното в заблуждение лице или на трето лице.

Но да се върнем на застрахователния договор:

Uberrima fides – най-висше доверие![3]

Повечето търговски договори са подчинени на доктрината caveat emptor (купувачът да внимава), която обществото е развило и коригирало с модерните днес права на потребителите. Целта е да се сключи един честен договор, при който всяка страна е имала възможност да се запознае с предмета на насрещната престация.

При застрахователния договор въпросът стои по друг начин, тъй като доколкото застрахованият може да се запознае с всички аспекти на задължението на застрахователя, тъй като те са писмени, предметът на застраховката е изцяло във властта на носителя на застрахователния интерес. Тази теза е най-добре представена в добре известната реч по делото Rosannes v. Bowen 1928: „Така както застрахователят не знае нищо и човекът, който идва при него за ... застраховка знае всичко, задължение е на застрахования ... да направи пълно разкриване на всички съществени обстоятелства. Това е смисълът на израза, че това е договор на най-висше доверие.”

Развитието на тази идея преминава (през 50-те години на миналия век) през:

- прилагането на обективния критерий за същественост:  обстоятелството следва да бъде от значение за риска (тук може да се каже за reasonable/prudent insurer);

- до въвеждането на формален критерий – за това обстоятелство да е зададен писмено въпрос от застрахователя. КЗ ограничава съществените обстоятелства само до писмено зададените въпроси, в други страни въпросникът няма такава тежест, а се преценява обективният критерий.

КЗ обаче не разграничава хипотезите на нечестни, измамливи или престъпни действия от другите случаи на съзнателно неточно обявяване (например при небрежност).

Разграничението между съзнателно (чл.189) и несъзнателно (чл.190) неточно обявяване сe прави на основата на това дали обстоятелството е известно на застрахования към момента на възникване на задължението за обявяване.

При съзнателно неточно обявяване или премълчаване застрахователят има следните възможности:

- да прекрати договора. Той може да упражни това право в едномесечен срок от узнаване на обстоятелството, като задържа платената част от премията и има право да иска плащането й за периода до прекратяването на договора; договорът се прекратява занапред:

- да поиска изменение на договора, ако същественото обстоятелство е от такъв характер, че застрахователят би сключил договора, но при други условия. Това право може да се упражни в едномесечен срок от узнаване на обстоятелството. Ако застрахованият не приеме предложението за промяна в двуседмичен срок от получаването му, договорът се прекратява;

- да откаже изцяло или частично плащане на застрахователно обезщетение или сума, ако е настъпило застрахователно събитие, само ако неточно обявеното или премълчаното обстоятелство е оказало въздействие за настъпването на събитието;

- да намали обезщетението съобразно съотношението между размера на платената премия и на премията, която трябва да се плати според реалния застрахователен риск, когато същественото обстоятелство е оказало въздействие само за увеличаване размера на вредите.

Изхождайки от доктрината за договора на висше доверие, случаите, когато застрахованият е нарушил своето задължение да обяви всички съществени обстоятелства и то го е нарушил нечестно, с измамни действия (съзнателно въвеждане на застрахователя в заблуждение) или с престъпна цел (да получи имотна облага) следва да водят до най-тежка договорна санкция.

Текстът на чл.189 от КЗ според мен не представлява такава тежка санкция. Изхождайки от общите разпоредби на ЗЗД, един иск за унищожение на договора по чл.29 от ЗЗД би бил по адекватен на степента на нарушението в тези случаи, но прилагането му е спорно (при наличието на специален закон) и няма съдебна практика в това отношение. Освен това съдебната процедура за унищожаване на договор е продължителна и би била неоправдана от гледна точка на динамиката на търговската дейност на застрахователя.

В повечето европейски законодателства, и по-специално в системата на общото право, в случаите на измама при обявяване на съществени обстоятелства или измамливо премълчаване на обстоятелство застрахователят има правото да развали договора ab initio, (to avoid the contract), т.е. със задна дата, считано от неговото сключване, като във всеки случай задържа платената премия. Освен това в много случаи застрахователят има правото и на обезщетение за претърпените вреди. Предвид изцяло гражданскоправният характер на тези взаимоотношения, застрахователят може и да се откаже от правото си да развали договора и да го потвърди, като изпълни задълженията си по договора. По отношение на последната хипотеза в общото право съществува и законова презумпция, след изтичането на определен разумен срок, ако застрахователят е знаел за измамата, но не е упражнил правото си да развали договора, счита се, че той се е отказал от това си право. 

Проектът CFR съдържа аналогична разпоредба в чл. 2:104 „Нарушение с измама” (Fraudulent Breach):

„Независимо от санкциите, уредени в чл.2:102 (аналогична разпоредба на нашия чл.189), застрахователят има правото да развали договора и запазва правото си на всяка премия, която е дължима, ако е бил подведен да сключи договора от нарушение с измама от страна на държателя на полицата на чл.2:101. Уведомлението за разваляне на договора следва да бъде отправено до държателя на полицата в писмен вид в рамките на две седмици от узнаването на измамата от страна на застрахователя.”

 

4. Срокове за произнасяне на застрахователя по претенция

КЗ предвижда два срока за произнасяне по претенция:

Общ срок 15 дни (чл. 107), който започва да тече от датата на представяне на доказателствата, съобразно правилата на чл.105, ал.3 и 4, в който застрахователят е длъжен:

1. да определи и изплати размера на обезщетението или застрахователната сума, или

2. мотивирано да откаже плащането.

 

Специален срок 3 месеца (чл.271), по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, който започва да тече от предявяване на претенцията независимо от процеса на доказване на претенцията по основание и размер.

1. определи и изплати размера на обезщетението, или

2. да даде мотивирано становище по предявените претенции, когато отказва плащане или

3. да даде мотивирано становище по предявените претенции, когато основанието и размерът на вредите не са били напълно установени.

 

В своята Резолюция от 6 септември 2007 г. относно зелената книга за преразглеждане на достиженията на правото на Общността за защита на потребителите (2007/2010(INI), Европейският парламент, по въпроса относно времетраенето и условията за пресмятане на срокове подчертава необходимостта за уеднаквяване на условията относно момента на започване на срока и за пресмятането му, като се даде предимство на пресмятането съгласно календарните дни, за да се засили правната сигурност на сделките и

счита, че времетраенето на сроковете трябва да се уеднакви, когато това е обективно обосновано.

В тази връзка бих искала да очертая някои практически проблеми, свързани с тези срокове, като ще взема пример от „Гражданска отговорност на автомобилистите”, но такива могат да се наведат и по другите видове застраховки:

Много често механизмът на ПТП, вината на участниците и дори размерът на дължимите обезщетения са предмет на съдебно производство. При сериозни неимуществени вреди в 90 % от случаите органите на прокуратурата внасят обвинителен акт срещу водача в съда.  В тази ситуация застрахователят е принуден да откаже изплащане на застрахователно обезщетение поради обстоятелството, че основанието и размерът на вредите не са били напълно установени. В този случай увреденото лице, за да запази правата си, се принуждава да заведе иск в съда срещу застрахователя.

В чл. 17  от Наредба № 24 от 08.03.2006 г. за задължителното застраховане е предвидено, че за удостоверяване на настъпването на ПТП се представят оригинал на Протокол за ПТП, констативен протокол или удостоверение, изготвени от органите на МВР и заверен препис от влязла в сила присъда с мотиви, а в случаите на съдебно споразумение – материалите от следственото дело, заверени копия на обвинителен акт и др.

Почти сигурно е че ако претенцията  на увреденото лице бъде предявена незабавно след събитието, тримесечният срок за застрахователя ще изтече преди произнасянето на съда.

В този смисъл кратките срокове не охраняват интересите на увредените лице какъвто може би е бил духът на правната норма.

Основният проблем тук възниква, че забавянето на доказателствата относно основанието и размера на претенцията се дължи не на забавено действие на застрахования (или увреденото лице), а на дължими действия от страна на трети лица, най-често държавни органи или съдебната власт.

Предложението, което поставям днес на дискусия, отново намира опора в Проекта CFR, чл.6:103 и 6:104. В него изпълнението на задължението на застрахователя е разделено на два етапа, с които се отделя вземането на решение по щетата от самото плащане (или оказване на услуга).

 

Първо, приемане на претенцията (чл.6:103)

В срок от един месец след получаването на относимите документи и друга (относима) информация застрахователят има правото с мотивирано писмено известие:

- да отхвърли претенцията или

- да отложи приемането (без да забравяме, че в този случай застрахователят трябва да мотивира решението си).

В случай, че не направи това в определения едномесечен срок, разпоредбата създава законова презумпция, счита се, че претенцията е приета, без да е необходим специален писмен документ за това.

 

Второ, срок за плащане (чл.6:104)

Когато претенцията е приета, застрахователят следва да плати или да предостави услугата по договора без необосновано забавяне (undue delay). В случай, че целият размер на претенцията не е определен, тази част следва да се изплати без необоснована забава.

Във всеки случай плащането не следва да е по-късно от една седмица след приемането на претенцията и определянето на размера й (изцяло или частично).

 

Какви са правните последици от неспазване на сроковете:

Проектът CFR предвижда изрична разпоредба в чл.6:105 при неизпълнение на задължението за плащане от страна на застрахователя в срок:

- е дължима лихва за забава, определена съгласно лихвения процент на Европейската централна банка плюс седем пункта, както и

- право на иск за вреди, над размера на лихвата, претърпени в резултат на забавата.

 

Разделянето на процеса на вземане на решение от страна на застрахователя на два етапа и въвеждането на изрична санкционна разпоредба, свързана с плащането, има своето основание в логиката на взаимоотношенията между страните по застрахователния договор. От практическа гледна точка това решение би допринесло за правилното и своевременно приключване на застрахователните преписки, като ще увеличи броя на приключваните по доброволен ред и ще намали съдебните искове.

Вземането на решение относно основанието и размера на претенцията е краят на доказателствения процес по една застрахователна преписка, в който подлежат на доказване основанието и размерът на щетата. Това е процес, който понякога изисква определено време, например за издаване на актове от държавни органи, за изготвяне на експертизи и др. Това е процесът, който наричаме в професионалния си жаргон „ликвидация”, и изисква от извършващите го висок професионализъм и опит, детайлно познаване както на застрахователната материя, технически познания в различни области и правна квалификация.

Плащането представлява самото предаване на паричните средства чрез различните методи (банков превод, предоставяне на средствата в брой и т.н.), което е чисто технологично действие, свързано със съответните правила на компанията за представителство и оторизация на плащания.

Нарушението на задължението за плащане от страна на застрахователя като елемент от облигационното отношение представлява нарушение на едно търсимо задължение, каквото е паричното, което следва да води до съответна договорна санкция, която може да бъде изведена както от общите принципи на облигационното отношение, така и законоустановена.