В БЪЛГАРИЯ САМО ЧОВЕКЪТ Е ПО-УНИЗЕН ОТ БЪЛГАРСКАТА КНИГА

Николай Василев Петев е роден на 10 август 1951 г. През 1975 г. завършва журналистика в бившия Съветски съюз. Работи като главен редактор на сп. „Родна реч” от 1982 г. до 1985 г. От 1985 г. до 1991 г. е директор на издателство „Народна младеж”. От 1991 г. до 1996 г. е собственик и директор на издателства „Петекс” и „Петекстон”. От 1996 г. до 2003 г. е генерален директор на издателска къща „Христо Ботев”. От 2003 г.  досега е председател на Съюза на българските  писатели. От 2005 г. е председател на „Агенция София прес”.

Автор  е на книгите „Тук във времето”, „Поезия и позиция”, „Фарът и неговият пазач”, „Зад завесата на политическия театър”, „Фарът, пазачът и вятърът”.

Негови книги са издадени в Русия, Македония, Сърбия, Азербайджан, Украйна, Италия и Албания.

           Първата му книга е отличена с наградата „Южна пролет” за най-добър дебют през 1982 г. Носител е на Националната Ботевска награда, на руската награда „Имперска култура”, на сръбската награда ”Арка” – за най-добра чуждестранна книга за 2007 г. Той е първият носител на македонската литературна  награда „Книжен Дедал”.

   - Г-н Петев, малко писатели могат да се похвалят с напътствията на голям автор като Николай Хайтов, тръгвайки по нелекия път на литературното поприще. Как стана това?

   - Бях на 18 години. Пишех някакви „шедьоври” и близки на родителите ми – д-р Гълъбов и съпругата му, настояха да ги покажа на един „страхотен” писател. Притеснявах се, защото щях да видя на живо автора на „Диви разкази” и „Хайдути”, книги, които бях чел с възторг. Представях си Николай Хайтов като някакъв побелял дядо – толкова много да знае, толкова да е преживял, с толкова хора да се е срещал, толкова архиви да е преровил. Предполагах, че ще ми каже: „Момче, я учи медицина”, което щеше да налее много вода в родителската ми мелница. Когато най-сетне той дойде със съпругата си Жени Божилова, съм запомнил два момента. Първият бе репликата му към родителите ми: „Ами като не иска да подхвърля човешките кокали и да им казва латинските наименования, нека да прехвърля думите.” Обърна се към мен и продължи: „Те са много, много повече. И внимавай при използването им. Думите ритат писателите.” Звучеше ми подкрепящо и афористично.

 -  Преди заради думите си поетите са загивали, а днес заплаха ли е поетът?

 - Талантът винаги е бил на прицел. Той е безпокойство за институцията. Неговата талантлива дързост е най-големият обществен смутител. Руският  поет Андрей Вознесенски го е казал много точно: „Поэтов тираны не понимают – когда понимают – тогда убивают. Вапцаров бе убит, защото бе разбран от фашизма. Буржоазията беше усетила силата на моторните му песни. Една от големите мерки за величието на поета е страхът на държавата. Страхуваха се от Пушкин и го убиха. Страхуваха се от Лермонтов и го убиха. Страхуваха се от Алеко. И го убиха. От Гео Милев се страхуваха и го изгориха. Куршумите срещу Вапцаров бяха от страх, от безсилие, от ужасното осъзнаване, че и този талант е срещу тях. По-късно поетите загиваха бавно или рязко от инфаркти, получени от интриги или безразличие. Днес ги убиват с мълчание. Разбира се, че поетът и днес е заплаха. Затова не му дават думата. Дава се думата на пиарковци. Смешни ми се виждат и разработките,  няма да се учудя, ако са и полицейски, на изцяло „измислени и лансирани” чрез медиите „поети”. По този начин се убива поезията.

-  Българска поезия и книга има, но каква е съдбата им?

-  Българската книга … Не я вземат на площад „Славейков”, защото не представлява „пазарен интерес”. Не я взимат и в издателствата, защото за тях са доходоносни американските жълти романи в различните им щампи – любовно-исторически, любовно-романтични, любовно-фантастични… Българските писатели са объркани. Една част от тях не издържа психически и избра самоубийството; друга взе икономическо решение: продаде се, на който иска да я купи; трета реши, че вече „не е изгодно да си писател”; четвъртата болезнено изяснява себе си; петата зарежда себе си с барут и несъгласие, но няма трибуни; шестата се дави в отчаяние и лутане. Българската книга понякога излиза в 300 екземпляра. Този подвиг е резултат от авторски и издателски унижения. В България само човекът е по-унизен от българската книга.

- Има ли надежда?

- Сещам за една мисъл на Куприн: „Човека можеш да осакатиш, но изкуството всичко ще изтърпи и всичко ще победи.”

-  Любовта застраховка ли е в днешния комерсиален свят?

- Всичко, създадено с обич, е заредено с огнивото на талантливото, на онова, което непременно ще има по-дълъг живот от временното. Лъчът на любовта е толкова светъл, толкова пробивен в нощите на безверието, че променя светогледи, обръща характери, отрича години, дни и осветява, осветява … В него няма зеленикавите тонове на завистта, в него не се чува драскането на отмъщението, в него може да уловите вопъла на загубата, но не и ненаситния вик на алчната амбиция. Ако нещо ни облагородява всеки ден, ако в нас израства непрестанно най-зеленото дърво на нравствеността, то причината е само една – обичаме това, което създаваме, и създаваме това, което обичаме. А колко много загуби… Губим, когато избираме кариера пред любов; губим, когато правим крачка встрани; губим, когато си мислим, че умно умуваме; губим, когато си казваме „и това ще мине”; губим, когато - вместо да вярваме – подозираме. Разберете – тогава губят всички. Аз живея с твърдото убеждение, че съм един от многото, един от милионите, които неумолимо вярват – любовта побеждава омразата, праща в изгнание безразличието, стрясва равнодушието, открива нови откривателства, създава вечности, стопля очите ни, по-добри ни прави и по-талантливи, строи високи и красиви мостове помежду ни, дава ни нов въздух, освобождава ни от окови и догми, произнася присъди за нравственост, създава пример.

- А какво е отношението ви към застраховането в живота?

- Разбира се, че положително. Но сега... Трябваше да изтърпя пожара в Съюза на българските писатели, за да разбера знака „плюс”.

Разговаря Мария Митева