Дъмпингът като основно предизвикателство

Шест години след въвеждането си, половината от които в условия на криза, задължителната групова застраховка „Трудова злополука” вече има нужда от промяна. Най-силно тази необходимост се усеща в частта на наредбата, която регламентира обезщетенията при временна загуба на трудоспособност. Те са толкова ниски, че предизвикват най-вече разочарование у хората, които ги получават. Което рефлектира върху имиджа на застраховането в съзнанието на средностатистическия българин.

Когато дойде работник да си получи парите след претърпяна злополука и му дадем 30-40 лева, трудно може да бъде убеден, че наредбата регламентира толкова ниски обезщетения, разказва пред в. „Застраховател прес” застраховател. И подчертава, че повечето хора си тръгват разочаровани не от действащото у нас законодателство, което на практика определя размера на това обезщетение, а от застрахователите.

За да бъде спасен имиджът на българското застраховане, трябва Наредбата за задължително застраховане на работниците и служителите за риска „Трудова злополука” да бъде променена, като обезщетенията за временна загуба на трудоспособност или да отпаднат изобщо, или размерът им да бъде значително повишен, категорични са застрахователи. Според повечето от тях кризата не е довела до съществени промени на пазара на тези застраховки въпреки закриването на много фирми основно от областта на строителството. В повечето случаи размерът на заплатите, на базата на които работодателите застраховат работниците и служителите си, или не се е променил след началото на кризата, или дори е нараснал леко. Този „оптимистичен” факт обаче едва ли е повод за радост. Публична тайна е, че повечето фирми, особено в строителството и в някои други високорискови отрасли, осигуряват работниците си на минималните за съответния сектор осигурителни прагове. Факт е, че въпреки кризата тези минимални прагове не са се понижавали, а при някои дори има малко увеличение. Вероятно именно на това се дължи и отчитаното от застрахователите леко завишение на заплатите, на базата на които се определят застрахователните суми по тези задължителни полици.

Всъщност пълната картина на този сегмент от застрахователния ни пазар не може да бъде видяна поне засега. Причината е, че никъде не се води статистика само на задължителните групови застраховки „Трудова злополука”. В базата данни на Комисията за финансов надзор (КФН) те влизат в общата графа на застраховките „Злополука” – и като събрани премии, и като изплатени обезщетения. Затова няма данни и за усреднената квота на щетимост по тези полици. Според застрахователите тя е различна в отделните компании, като зависи почти изцяло от „късмета” на съответното дружество дали ще му се „паднат” клиенти, на които ще трябва да изплаща големи щети, или не.

Всъщност колкото е незначително обезщетението при временна загуба на трудоспособност по тези полици, толкова голяма за българските условия е сумата, която се изплаща в случаите на смърт вследствие на трудова злополука на наследниците на загиналия.

Наредбата регламентира, че „при временна неработоспособност се изплаща процент от месечната брутна работна заплата на работника или служителя, при която е сключена застраховката, за всеки започнат месец временна неработоспособност в зависимост от продължителността на загубената работоспособност”. Въпросният процент тръгва от 3 на сто – при болнични от 11 до 30 календарни дни включително, и стига до 10% - при временна нетрудоспособност над 121 календарни дни.

В същото време обаче наследниците на починал вследствие на трудова злополука работник получават обезщетение, което е не по-малко от 7-кратния размер на годишната брутна работна заплата на застрахования. Именно тези случаи, които слава Богу са рядкост, променят коренно статистиката за щетимостта на груповите полици срещу трудова злополука в дадена компания. От друга страна обаче, след като бъдат изплатени, те повишават доверието на хората в застрахователите.

Затова никой не апелира за промяна на наредбата в тази й част. Повечето застрахователи определят като най-голямо предизвикателство при сключването и обслужването на тези полици изключително ниските цени, които някои застрахователни компании си позволяват да предлагат с цел да привлекат повече клиенти. А работодателите, които са длъжни да сключват групови полици „Трудова злополука” за работниците и служителите си, се водят най-вече от ниската цена при избора на застраховател. Така се стига до дъмпинг в този сегмент на пазара и до изтласкване на по-малките дружества от него.

Изходът – да се повиши застрахователната култура на работодателите, така че те да не приемат застраховката като поредния „данък”, а да я търсят заради сигурността, която предлага на бизнеса им, засега изглежда трудно достижим. Поне в обозримото бъдеще.

Дотогава ще остане конкуренцията основно на базата на най-ниската цена и дъмпингът ще продължи пред очите на надзора. И ще се разчита най-вече на контрола на Главната инспекция по труда, който да „мотивира” работодателите да не забравят да сключат задължителните групови полици „Трудова злополука”.

Но както става обикновено у нас, на контрол подлежат най-вече по-големите дружества от по-рисковите отрасли на икономиката. Малките фирмички с по няколко работници, които никога не са имали (или поне не са обявявали официално) трудова злополука, имат големи шансове да останат незабелязани. И от застрахователите, и от контролиращите. Така само от съвестта на техните собственици и управители ще зависи дали ще сключат задължителната групова застраховка, или ще си „спестят” парите за полицата. И много от тях ще продължават да „чукат на дърво” да не ги застига нито държавна проверка, нито голяма трудова злополука.