В България застраховането все още се приема като екзотика

Една от най-застрахователно осигурените държави в света е Америка. Освен къщата, колата, личното здраве, американците застраховат още кучето, ако реши да ухапе съседа; котката, ако й хрумне да се сбие с друга маца и й откъсне ухото; застраховат си любимите предмети, дори предпочитаните части от тялото.

В България застраховането все още се приема като екзотика в света на житейски боязливите хора. И тъй като по тази логика безстрашните у нас преобладават, те най-често се облягат на вселенския реторичен въпрос: „Е баш на мен ли ще се случи?” При мисълта за възможните страхотии българите чукат на глава и изричат „пу, пу” към пазвата си.

Проблемът обаче е много по-мащабен. Докато хората у нас не искат да разсъждават за собствената си отговорност да гарантират живота си, бита си, спокойствието си чрез застраховки, те не изискват подобно мислене и отношение и от тези, които им предлагат какви да е услуги. Тази безхаберност е трансформирана в странния подход да се вярва на късмета, а инцидентите да се обясняват с предначертани свише неблагополучия. Подобна нагласа освобождава от отговорността човек да е взискателен и към себе си, и към тези, които му продават и стоки, и услуги. Когато се случи беда обаче, вината традиционно се прехвърля на институциите.

Преди дни на столичната автогара бе проведен информационен ден, който разясняваше на пътниците какви са техните права, докато пътуват с междуградски автобус. Повечето бяха изумени, че имали права. Пътници обясняваха, че приемали всякакви условия на транспортиране, стига да пристигнат до крайната си дестинация.

Големият вой у нас се надава, когато се случи инцидент с автобус, когато се окаже, че собственикът му също е чукал на глава, плюл си е в пазвата и пращал на път потрошено возило, ремонтирано с подръчни части; че пътниците са виждали, че се качват в ламаринена гробница, но и те са чукнали, където сварят с надеждата, че все пак ще пристигнат.

След десетки проверки за техническа изправност и акции по празници, след въвеждането на национален телефон за сигнали за проблеми в публичния транспорт; след налагането на европейски правила за контрол на багажите; след приемането на европейски регламенти за правата на автобусните пътници, които включват дори настаняване на хотел при авария на превозното средство, изведнъж става ясно, че малък пробив в кодекса за застраховане дава правото на собствениците за превоз на хора да гарантират правата на хората на само част от седалките в автобусите си, защото обикновената заетост била под 100%.

Застраховките обаче се правят заради онзи единствен случай, когато автобусът е пълен до последното място и инцидентът засяга всички пътници. Това обикновено става по празници, когато всички коли на собственика на компанията са на път, но тогава не всички места са защитени. Несъмнено винаги се намират начини правилата да бъдат заобиколени, но ако не от бизнес етика, то заради строги регулации финансовите акробатики със спестените застраховки, които накрая са за сметка на хората, вече ще спрат.